Приключения в гората
Шрифт:
— Ето го вятъра, ето го вятъра! — зарадва се Орелът. — Сили небесни — дочаках! Ето го, ето го пак!
Вятърът наистина приближаваше и воят му се чуваше все по-близо и по-близо.
— Жичката! Жичката на телеграфа! Орлице, вържи ми я на крака! — помоли се Орелът. — Вържи ми я на крака, че трябва да излитам! Бързо жичката!…
Орлицата сръчно върза паяжиновата нишка за крака на Орела, а царствената птица излетя и се понесе към небето. След малко гласът й затрептя във всички паяжини:
— Говори Белоглавият орел от станция Небесна!!! Тревога-а! Дърволомът идва буреносно! Засилва се към Бора! Тревога, тревога-а! Очаква се фронтално нападение, тревога-а, тревога-а! Генерал Паяк, разрешете да кацна на Бора да му кажа няколко думи окуражителни.
— Летете нагоре, летете нагоре! — предаде Сойката заповедта на Паяка.
— Искам — продължи Орелът — вятъра да срещнем аз и Борът двамата и ако трябва — да умрем!
— На гората са нужни не мъртви герои, а живи наблюдатели, затова изпълнявай каквото ти казвам! — сряза го Паякът.
— Лети нагоре! — долетя следващата заповед на Паяка. — И разказвай какво ще стане, защото твоите очи в тая минута са очите на командуващия генерал!
— Слушам, генерале! — долетя гласът на Орела, но една гръмотевица го заглуши и небето цялото се затресе от нови гръмотевици. Това не попречи на Орела да предава.
— Вие чувате! — говореше Орелът. — Вятърът напира и не е сам, а си помага с гръмотевици и със светкавици, сякаш иска не само да сломи, но да запали гората. Ето! Той връхлетява и Борът се заклати… Корените се обтягат, клоните като щикове посрещат Дърволома, отхвърлят го, но това е за кратко, защото бесният вятър отново го връхлита… О-о, сили небесни, ще се спаси ли Борът? — извика Орелът, но тези викове Паякът не чу, защото нови гръмотевици заглушиха гласа на Орела.
По-нататък каквото се случи, видяха го всичките животни, защото бурята се разразяваше пред очите им: вятърът се хвърли отново към Бора и го налегна с всичка сила. Стеблото се попреви, пропука, но клоните му се извиха и поеха върху себе си главния удар.
Една светкавица жегна Бора по главата и разцепи кората му надолу чак до дънера, но Борът все пак остана прав. Това, изглежда, съвсем разсърди вятъра и като се засили отдалече, той връхлетя с всичка сила. Този път Борът не само се заклати, но се и наведе и току изведнъж се пречупи, където беше пресечен, и полетя към земята с трясък.
Трясъкът на поваленото дърво се сля с дивото фучене на тържествуващия вятър. Разкикоти се той, засвири, завъртя се около върха и зашеметен от своята победа, затанцува с развята грива. Затанцува, но се спъна и падна… И тогава се случи главното:
Дърволомът поиска да стане, но се блъсна в някакви дървета, клони го зашибаха в лицето, сплетоха се корени в краката му, боднаха го някакви игли и той се видя повален в гъсталак от… борови дървета. Взря се Дърволомът в тях и ги позна. Позна по техните засукани стебълца, че това са децата на поваления му враг, които искаха да го промушат, да го задушат! Изплашен, ужасен, Дърволомът се наду и с последни сили се опита да прескочи притисналите го дръвчета. Успя да превие две или три, три-четири да пречупи, но се блъсна в стотици нови, препъна се и прободен в ребрата от зелените им щикове, падна на земята прикован. Заръмжа, заскимтя, докато най-сетне притихна, удавен във вълните на зелената гора.
— Победа-а! Победа-а! — разнесе се гласът на Орела из цялата гора. — Удавен е нашият враг, удушен е той, прободен е! Чуйте всички предсмъртните въздишки на подлеца! Чуйте, съюзници, това е ваша победа, защото вие засадихте младите дървета и сложихте примка на Дърволома. Ето защо аз, Орелът, ви заклевам: не разтуряйте съюза! Засявайте гората! Защищавайте я от ветрове и врагове, а на загиналите — слава-а!
— Слава, слава-а! — запяха горските птици.
— Слава, слава-а! — обадиха се и животните и над гората се понесе победната песен за прослава на Бора, изпята от всичките четирикраки и пернати в гората:
Слава на Бора, слава на Бора! Ах, хора, не развъртайте много топора! Бъдете ни, хора — опора! Ах, хора, ах, хора, спасете ни, хора, от позора! Смилете се, хора!Вражда
Стадото се състоеше от десет муфлона: четири мъжки и шест женски, докарани в Родопите чак от Кавказ. Ловците, които ги преселиха оттам, се надяваха, че муфлоните бързо ще се размножат и ще украсят планините на България с нов дивеч.
А те наистина бяха интересни. Имаха овча вълна, а кози рога. Яки и стройни кози крака, а овча опашка. Телата им — трътлести и набити като на овни, — притежаваха необикновената ловкост на дивите кози.
Когато разковаха дървената клетка, в която муфлоните бяха пропътували дългия си път от Кавказ до Катранджидере, за да бъдат пуснати в приготвената им „кошара“, един от тях се шмугна през отворената пролука и с невероятен седемметров скок изчезна в гората.
За щастие гората беше вече заградена с висока и плътна дъсчена ограда, тъй че рунтавият скокльо не се загуби.
Наистина, високата ограда на новия резерват ограничаваше свободата на муфлоните, но затова пък тя ги предпазваше от кръвожадните планински вълци, които изобилствуваха в тоя див и непристъпен край. Тогава още никой не предполагаше, че нарушаването на спокойствието ще дойде не отвън, а отвътре. Че то ще бъде съдбоносно за живота на цялото преселническо стадо. Но нека да не изпреварваме събитията и да разказваме историята по реда на случките.
Озовали се вън от досадната клетка, през първите два дни измършавелите животни се щураха из гората като без компас. Успокоиха се чак на третия ден и започнаха да пасат. Една сутрин женските пасяха, както винаги, а мъжките, както винаги, стояха на стража край тях, оглеждаха се и душеха въздуха в очакване на неприятеля.
Слънцето беше започнало силно да пече, стадото трябваше да напусне сочната поляна и да мине в сянката на високите ели, където си почиваше, докато настъпи вечерта. Старият мъжкар тръгна пръв. Заедно с него тръгнаха и останалите мъжки, но един от тях — възнисичък овен, с око, накървавено от битките — изпревари стария мъжкар. Ядосаният предводител блъсна натрапника, за да го махне от пътя си, но оня, вместо да се махне — обърна се и неочаквано връхлетя върху Стария. Чу се трясък на сплетени рога. Неочаквал дръзкото нападение, Стария приклекна на задните си крака и насмалко да падне, ако една от женските не беше се намерила зад него.