Приключения в гората
Шрифт:
— Вятърът не само чупи дърветата, но се опитва да събаря нашите мравуняци! — оплакаха се горските мравки.
— И ни пречи да летим! — обадиха се пчелите.
— Навява сняг в нашите хралупи и даже се опитва да ги запуши! — изказа Кълвачът с няколко удара своите мисли по въпросите. — Ето защо правил но е да се удуши!
— Да се удуши! Да се удуши! — завикаха всички.
— Само че как? — обади се някой сред животните.
— Търпение! Ще бъдете свидетели на всичко! — обяви Орелът. — А сега, четирикраки и пернати, благодаря от името на щаба за достойното ви държане. Вие се държахте като истински животни!
При тези думи на Орела мнозина изръкопляскаха и се чуха викове:
— Да живее генералът Паяк! Да живее!
— Той заслужава орден! — каза Орелът. — Аз се погрижих за това, като свалих от небето една звезда. С ваше позволение искам да му я закача, може ли? — попита Орелът, като огледа животните подред.
— Може! Заслужава! — изръкопляскаха пчелите и останалите по-малки животинки и животни, но ревът на Мечката прекъсна възторжените гласове:
— Звезда на Паяк! — ревна отново Мечката. — Как е възможно? Та вие сте луди! Нека е известно на всички, че аз прогоних човека и му попречих да събори Бора, тъй че звездата се пада на мене, а не на някакъв си Паяк… Я дай тука звездата! — запъти се Мечката към Орела.
Но Орелът подхвръкна на един от клоните на Бряста и Мечката остана с протегнати лапи.
— Аз ревнах и човекът побягна! — обърна се Мечката към останалите животни. — Ревнах или не ревнах, кажете? — попита Мечката и смигна на Вълка.
— Честна вълча дума! — изръмжа Вълкът. — Чух я с двете си уши.
— Тя че е ревнала, ревнала е, но защо? — попита едно тънко гласче.
— За да прогоня човека, ето защо — продължаваше да се дърли Мечката. — Питам ви — човекът не побягна ли, когато ревнах? Побягна! — отговори си Мечката сама, като видя, че никому се не иска да вземе думата. — Ето защо — продължа тя — нека Орелът да благоволи да ми окачи небесната звезда.
— Двеста пчели дадоха живота си, за да прогонят човека, затова звездата се полага на мъртвите храбреци-пчели, а не на тебе, рунтава Мецано! — зажужука Пчелата и за всеки случай отхвърча и тя на клона до Орела.
— Не двеста, а хиляди пчели щяха да загинат, ако баба ти Меца не беше ревнала, бръмбарчета глупави! — озъби се Мецана на Пчелата. — Кажи, Лисо, истината, защо мълчиш?
— Да! Да! — заподмазва й се Лисицата. — Твоят мечи рев ако не беше, работата на дървото беше спукана. Това е толкова ясно, че няма накъде! — заоблизва се Лисана.
— Това е нахалство! — възмути се Орелът. — Грозна лъжа! Аз гледах от небето и знам, че Лиса по туй време не беше там! Как може да се изказва тя кому да се окачи звездата!!
— Има свидетели! — заръмжа отново Мечката. — Ето ви Заека. Чу ли мечия рев! — впи в него тя кръвясалите си очи. — Чу ли, или не чу, кажи си правото!
— Чч-чу-чух! — заекна разтреперан Заекът.
— А видя ли оня с топора как бягаше? — продължаваше да го разпитва Мечката и така близо се приближи до Заека, че разтрепераното животно усети мечата й миризма. Въпреки това Заекът храбро замълча.
— Меца те пита! — тракна със зъби и Вълкът. — Видя ли човека да бяга? — повтори той и като щракна още веднъж вълчите си челюсти, пристъпи към Заека.
— Ввв-видях го! — отговори уплашеният Заек и виновно погледна Орела в очите.
— Браво на Меца, браво на Меца! — изръкопляска Лисицата. — Тя заслужава не една, а три звезди!
— Заслужава Меца свински зъб в корема! — грухна Глиганът и като се обърна към Мечката, загледа я с бялото на очите си.
— Заплашваш, значи, мирните животни, тъй ли? — сопна му се Вълкът. — Ние тука се изказваме, а той заплашва.
— Но аз видях — заговори Орелът, — че когато пчелите жилеха човека, той бягаше. Видях с моите орлови очи, а както е известно, аз виждам най-добре от всичките животни.
— Точно така! — отново се намеси Лиса. — Ти си видял как пчелите жилят човека, който бягаше от мечия рев.
— Ако Меца е подплашила наистина човека с рева — а ревовете са чули всички, — то нека да й се признаят бойните заслуги! — примирително се обади Катерицата.
— Но ние всичките пчели свидетелствуваме! — зажужукаха пчелите, но Вълкът ги сряза:
— Мълчете! Вие сте заинтересувани в спора.
— Но и ние, мравките, видяхме! — записукаха мравките.
— Вие мравките се мразите с Мечката, защото ви яде! — озъби се Лисицата на мравките.
— Ясно! Медалът е за моите гърди — изпъчи се Мечката и отново пристъпи към Орела. — Дай звездата!
— Дайте й го, щом е тъй, няма да се дърлим за един медал и да разваляме съюза! — предложи Глиганът. — То се е видяло — дайте й го!
— Разбира се, не заслужава да се дърлим! — подкрепи и Заекът и погледна с крайчеца на окото какво ще каже Вълкът.
— Добре тогава — съгласи се Орелът, — щом предлагате, окачвам небесната звезда на Мечката. Седнете, Мецо, за да го сложа на гърдите ви! — каза Орелът. — Седнете, седнете!
Мечката седна на задницата си, но изведнъж рипна като ужилена и изрева.
— Седнете де! — повтори Орелът. — Защо скокнахте?
— Окачете ми го на гърба — предложи Мечката.
— Защо на гърба? Това не е раница, а небесна звезда! Тя се окачва на гърдите! Седнете, седнете! — настоя Орелът. — Церемонията трябва да се спазва.
Мечката пак седна, но пак рипна и отново изрева.
— Стига де! — обади се Таралежът с подземен глас. — Стига си сядала върху мене!
— Де си, Таралежо? — попита Глиганът.
— Скрил съм се тука в тревата, а Мецана се намира върху мене! — изохка Таралежът.
— Ха-ха-ха! — започнаха да се смеят мравките, а след това и пчелите. Смехът им зарази другите животни и цялата гора като че гръмна от птичите и животински смехове, защото изведнъж всички се бяха досетили защо Мечката беше изревала вчера.