Приключения в гората
Шрифт:
Напразно: талпите на кочината не се поддаваха на никакво ровене и пленените свинчета трябваше да се примирят със своята кошарка. Отначало те изпитваха такава мъка за гората и свинското стадо, че макар да виждаха пред себе си копанята, не се докосваха до нея. Сетне гладът надви и те завряха зурлите си в прясното мляко.
Така започна опитомяването на дивите прасета, наречени от граничарите Жарко и Жвачко. Жарко получи своето име от светлокафявата си и с огнени отблясъци козина, а Жвачко — от ненаситната си лакомия. Той завираше цялата си муцуна в мляко, жвакаше, мляскаше и се облизваше, жабуркаше се, лочеше и пиеше, докато се издуе като гайда. Лакомията му беше толкова голяма, че понякога той влизаше в копанята с предните си крака, а граничарите дълго се смееха след това на млечнобелите чорапчета на Жвачко.
Това не бяха единствените различия между Жарко и Жвачко. Жарко — подозрителен и мълчалив — седеше все в тъмното кьоше на кочината, а Жвачко — лекомислен и безгрижен — предпочиташе да се навърта около вратата. Неговото лекомислие отиде дотам, че когато веднъж Груди, граничарят, посегна да го почеше, Жвачко не побягна, както би направил Жарко. Той остана на мястото си и щом Груди напипа гъдела му зад ушите, Жвачко се отпусна, легна и вирнал краката, се остави да бъде чесан и разчесван, докато кожата му почервеня. Чесането се повтори, потрети и се превърна в ежедневно забавление и за прасето, и за граничарите, защото внасяше веселба и смях в техния пълен с опасности и напрежение живот.
Груди след това направи опит да нахрани прасетата не с мляко, а с войнишка чорба и това имаше голям успех. Тоя път зажвака не само Жвачко, но и Жарко. В надпреварването за чорбата и двете прасета влезнаха коритото и сбутали муцуните си една в друга, започнаха да се блъскат и хапят като врагове. За да пробват магическата привлекателност на войнишката чорба, една сутрин граничарите направиха така: пуснаха прасетата в заградения двор, изсипаха своите канчета, пълни с чорба, в коритцето и ги разхлопаха (хлопането означаваше сигнал за обяд). Едновременно с това те отвориха вратата на двора към гората. Дивите прасета можеха спокойно да избират: да влезнат при чорбата в кошарката или да хванат пътя към гората.
Намерили се изведнъж вън от кошарката, пак на свобода, Жарко и Жвачко спряха като заковани, събраха глави, сякаш се съветваха какво да предприемат, и в следващия миг бяха готови да хукнат към отворената врата, когато се разнесе миризмата на вкусната чорба, чу се предизвикателното хлопане на войнишките канчета и стана чудо: вместо към гората двете прасета хукнаха към кочината презглава.
Убедени след тая „проба“, че дивите прасета са вече питомни, войниците решиха да не затварят повече вратата на кошарката. Така Жарко и Жвачко се намериха на двора, където със страст и увлечение се отдадоха на свинския си навик да ровят влажната земя.
Някои от граничарите спореха, дори се хванаха на бас, че прасетата все пак ще побягнат. Други, начело с Груди, настояваха да се вярва на прасетата и твърдяха, че вкусили веднъж от цивилизацията, те нямало да побягнат. Първия ден поне прасетата не направиха опит за бягство и Груди спечели баса. Заедно с това той спечели званието „свинеукротител“ и „свинесърцевед“. Но между граничарите имаше и такива, които смятаха, че е рано да се говори още за опитомяване.
— Кажете, виждал ли е някой от вас опитомено диво прасе? — питаха те.
— Точно в това е нашата слава — отговаряха привържениците на Груди, — че ние опитомихме не едно, а две диви прасета.
Невярващите обръщаха внимание върху странното поведение на Жарко, който въртеше неспокойно очи, виреше уши и бягаше презглава, когато наближаваше човек. Вярващите обръщаха внимание върху поведението на Жвачко, който беше се вече научил да върви подир граничарите в очакване на любимата порция чесане и грухтеше, като че благодареше на този, който му я даваше:
— Грух!… Грух!… Грух!
— Чух! — отговаряше Груди. — Чух! — И забиваше коравите си пръсти зад ухото на лакомия Жвачко, за да му достави най-върховното удоволствие.
Тъй или инак спорът се разгорещи и Груди се реши на смела постъпка. За да докаже, че прасетата са съвсем опитомени, той обяви, че следващата нощ ще остави отворени както вратата на кошарката им, тъй и вратата на двора, която водеше направо за гората. Постъпката беше смела и рискована. Дивите прасета бяха пленници на граничарите едва от три недели. Макар да знаеха вече вкуса на войнишката чорба, никой не можеше да каже какво става в тъмните ъгли на техните свински души. Бяха ли те забравили своите връстници от стадото, волните игри, топлата майчина гръд, вкуса на нейното мляко? Бяха ли забравили гъдела на сухата горска шума? Тези въпроси занимаваха, разбира се, и Груди, но той беше смело момче, което обичаше рисковете, и остана на решението си: прасетата да бъдат освободени.
Не само това. Той предложи бас: ако прасетата избягат, Груди поема задължението да пере партенките на граничарите от целия пост в продължение на месец. В замяна на това противниците на свинската свобода поемаха задължението да чешат Жвачко под опашката всеки ден по десет минути във времето, свободно от наряд. Вратите бяха отворени и прасетата се намериха на свобода. Какво са правили те през нощта — никой не знае. Уговорката беше никой с нищо да не се меси на прасетата, дори със звук! Дори с поглед! Когато на заранта, сънени още, граничарите станаха да видят какво е станало, в двора нямаше никакви прасета. Нито в кошарката. Всички гледаха какво ще каже Груди, но той остана спокоен.
— Денят не е завършил — рече той. — Напротив, той сега започва.
Като каза тия думи, той извади канчето си и взе да го блъска с лъжицата. Подир няколко минути само отвън долетя грухтене и в двора се втурна първо Жвачко, а сетне и Жарко. Бяха прекарали нощта някъде наблизо в гората и се връщаха при първата покана за закуска. От тоя ден нататък, все едно дали прасетата преспиваха в двора, или в гората, щом настъпваше време за разливане на чорбата, те неизменно се явяваха и лакомо се наяждаха.
Груди тържествуваше, а „неверниците“ вече изпълняваха баса. Всички идваха през почивката, за да изпълнят своя десетминутен наряд за чесане. Някои се опитаха да щипят Жвачко, за да го принудят да бяга, но кожата му беше достатъчно надебеляла, за да се плаши от такива шеги. Напротив — щипането го правеше по-доволен и щастлив, а грухтенето му преминаваше в тихо и блажено хъркане.
Свинската идилия се беше превърнала от щастливо събитие в обикновено ежедневие, когато се случи нещо грозно и неочаквано, което наруши спокойствието на граничния пост „Кукуряк“. Една заран Жарко не се завърна нито за закуска, нито за обяд. Жвачко само дойде, но в такова състояние, че събуди много опасения и подозрения. Дойде с окаляни крака, рошава четина и драскотини по корема. От звяр ли бяха гонени прасетата? Изяден ли беше Жарко, или беше само ранен?