Приключения в гората

Хайтов Николай

— Ето, значи, защо е поревала Меца, Паяко! — обърна се Глиганът към Паяка. — Ти не знаеше ли това?

— Това си е тайна Таралежова! — отговори Паякът.

— Тайната е явна! — грухна Глиганът. — Мечката седнала вчера върху Таралежа, изревала и с тоя рев единствен станала герой.

— Да й се окачи орден „Таралеж“! — обади се от шумака неизвестно животно и отново гръмна кикот и смях.

— Вие подигравате ли се? — ревна разярено Мечката. — Вие, нищожни, да се подигравате със страшната Мечка? Как е възможно?… Дръжте ги, Вълко! — обърна

се Мечката към Вълка. — Дръж да се разправим с тоя дребосък, който се плете в краката ни и замърсява гората със своето нищожество.

— Олеле, боже! — писна Заекът.

— Пчелички-и! — извика Орелът. — Вижте на тия диванета сметката!

Докато каже „сметката“, чу се ядовито бръмчене и веднага след това виенето на Вълка и реването на Мечката, които търтиха да бягат, преследвани от ожесточените пчели.

— Звездата, Мецо-о! Забрави си звездата! — викна подир Мечката Глиганът и от радост заквича: — Ха-ха-ха-ха-ха-ха-а!!

— Тихо-о! — каза Орелът, след като Глиганът хубавичко се насмя. — Хайде сега, другари, нека да поднесем небесната звезда на този, който истински я заслужава — генерал Паяк.

— Тежка е за моите гърди звездата, Орльо! — отблъсна Паякът небесната звезда. — Окачете я по-добре на Кърта, за да му свети под земята. Той разкървави на човека носа и с това допринесе за успеха на борбата.

Чуха се възгласи и ръкопляскания:

— Нека да му се даде! Заслужава!

— Не! — обади се Къртът. — По-добре е медалът да се даде на Заека, защото той ме занесе на пътеката.

— Добре! — съгласи се Заекът. — Дайте ми небесната звезда, а пък аз ще я връча на Лисицата да не ме яде.

— Щом с една звезда може да си спаси живота — дайте му я! — съгласи се Глиганът. — Така небесната звезда ще свърши една хубава работа!

— Може! — съгласи се и Паякът. — Нека поне този медал да свърши някаква работа.

— Кукумявки мои! — викна Орелът към скрилите се в гъсталака кукумявки. — Надувайте фанфарите!

Щом екнаха фанфарите на кукумявките, Орелът слезе от клона на Бряста и пристъпи към Заека:

— Връчва се орден „Небесна звезда“ заради заслугите на Заека в борбата за защита на гората! Честито, Зайо! — викна тържествено Орелът и стисна лапата на Заека.

— Благодаря! Покорно ви благодаря! — запокланя се Заекът насам-нататък, докато изреди всичките животни.

— Хайде стига! — предложи Паякът, когато ръкоплясканията на присъствуващите четирикраки и пернати стихнаха. — Нека да се разотидем сега и когато настъпи удобното време, да отмъстим за ранения Бор, като сразим страшилището на гората вятъра, наречен Дърволом. Всичко е приготвено за този последен двубой, остава малко да почакаме.

— Докога? — ревна нетърпеливият Глиган.

— Докато вятърът се върне от изгнание… Три-четири години, може и пет! — отговори Паякът. — Орелът ще брои годините, а вие вървете по местата си! Сбогом, съюзници! — още веднъж извика Паякът и размаха дългите си крака.

Отмъщението

Девет години

бяха минали след събранието на съюзените птици и животни под големия Бряст, а Дърволомът още не се явяваше. Девет пъти катеричката роди. Девет пъти Кълвачът мъти, а Дърволомът все не идваше и все не идваше. Даже Орелът, когото бяха натоварили да брои годините, започна да се тревожи и ядосва.

— Хайде, Орлице! — подканяше един ден Орелът своята орлица. — Хайде, запиши с клюна още една рязка.

— Омръзнаха ми тия резки! — изсъска Орлицата.

— А на мене не ми ли омръзна да броя? — сопна й се Орелът. — Пролет-есен, лято-зима, пролет-есен, лято-зима, пролет-есен, лято-зима и така всяка година?

— Можеше зимите само да броиш! — забеляза Орлицата. — Защото всяка зима означава една година.

— Предпочитам пролетите да броя! — каза Орелът.

— А защо не ги брои? — запита Орлицата.

— Стига! — кресна й Орелът. — Ти все нещо гледаш да се заядеш. Я по-добре виж колко пролети са минали!

— Девет! — преброи Орлицата резките.

— Девет пролети! — въздъхна Орелът. — А вятъра го няма! Не е малко наказание това, девет пролети и есени, девет зими да чакаш отмъщение. Ето семената, що засяха мравките, станаха борчета, голините се превърнаха в гъсталаци, гъсталаците — в гора, а Дърволома още го няма. Где ли се е запилял подлецът? Какво ли е станало с него? Може пък силите си да събира, а, Орлице?

— Може — отговори Орлицата кратко, защото тя мътеше, а когато мътеше, не обичаше да разговаря с Орела.

— А откъде събира силите си той? Някъде зад океана май — сам си отговаряше Орелът. — Казват, вятърът се раждал там от студено и от жежко…

Така си говореше Орелът сам и поглеждаше към хоризонта, но Дърволомът все още никакъв го нямаше.

Как се раждат и къде събират сили ветровете, бавно или бързо — никому не е известно, но Дърволомът този път наистина здраво закъсня и се забави, както никога.

Ветрове идваха, но бяха приятни, меки ветрове, какъвто е южнякът, дето разтопява преспите и развива пъпките в листа. Или лекомисленият бърборко, що разхлопва тенекиите и плаши малките деца. Или пък зефирът, който идва натоварен с планински аромати, за да ви погали.

Валяха дъждове. Валяха, но не шибаха.

Трещяха светкавици понякога, но гръмотевици не падаха.

И току-речи всички взеха да забравят Дърволома. Всички освен ранения Бор. Борът непрекъснато мислеше за Дърволома и с нетърпение го чакаше.

За да умре ли по-скоро и да се отърве от мъките? Вярно, че болеше, раната болеше нетърпимо, но Борът беше готов триста години да се мъчи и търпи, ала да дочака Дърволома, за да види как ще загине вековният му враг.

Най-сетне през един мрачен есенен ден, когато Орелът се канеше отново да пита Орлицата къде се раждат и събират ветровете, тъмен облак се появи на хоризонта и студена тръпка прошумоля в гората. Орелът погледна нататък и веднага забеляза, че Дърволомът най-сетне се задаваше.