Приключения в гората

Хайтов Николай

— Приближете се един по един да ви претърся!

Претърсих младия, а като се върна той на мястото си, започнах да опипвам другия. Докато го претърсвах, той успя да ми прошепне:

— Трябва да говорим насаме!

Стана ми интересно какво ли ще ми каже той и затова му заповядах да върже малкия с едно въже и да нахлупи калпака му над очите и ушите, тъй че нито да вижда, нито да чува. Кимнах му след това да излезе с мене навън и го запитах какво има да ми каже:

— Най-напред вдигни си курока на чифтето! — посъветва ме той. — Инак няма да можеш да гръмнеш, ако ти стане нужда.

— Друго? — попитах аз.

— Другото

е, че аз съм като тебе… твой другар!

Аз наистина бях забравил да запрегна курока на чифтето. Ако този човек беше враг, никога нямаше да ми го каже, ето защо му повярвах. Оттук нататък всичко тръгна като по вода. Моят неочакван съюзник (аз му сложих името Сокола) ми каза, че кашкавалът, който се прави в тази мандра, бил за германците и трябвало да се унищожи, като се подпали заедно с мандрата. Каза ми, че той можел да ме свърже с другарите, да ми прати нови хора, за да направим отряд, и да организира нашето снабдяване. На края се споразумяхме как, кога, на кое място и с какви пароли ще се търсим и намерим в гората и най-сетне как трябва аз да го набия пред очите на помощник-сиренара, уж за да ми каже къде се намира огнестрелното оръжие, та никой да не заподозре, че той е станал мой съучастник в подпалването.

Всичко това — скърцането на зъби и заплахите за убийство — беше разиграно толкова добре, че момчето започна да моли със сълзи на очи да оставя майстора, с обещание то да ми покаже къде са пушките. След тази комедия моите пленници бяха изведени навън и мандрата беше подпалена, а пък аз побързах да хвана обратния път, претоварен с храна и с оръжие.

А Сокола удържа на своята дума: доведе за партизани не един, а трима.

Така в Равногорския балкан се образува първата партизанска чета, на която станах командир.

Нещо за езика на гората и за новите наши съюзници

След идването на новите хора хвойновото скривалище вече не можеше да ни побира, затова решихме да си направиме до него едно скривалище подземно, за през зимата. Изкопаната пръст пренасяхме с торби до реката и там я изсипвахме, та да няма никаква следа, че е копано. Сокола ни снабди с малка тенекиена печка, на която можеше да си приготовляваме храна. Главното ни ядене беше качамакът, защото най-бързо се готвеше и най-дълго държеше ситост.

А какъв славен качамак приготовлявах аз! Жълт като минзухар, сипкав, ароматен, пръстите да си оближеш! Беше ли готов, сядахме на открито пред землянката и започвахме да го ядем, като си топехме в една паница от разтопената лой. Нашите съседи Джико и Тютюка усещаха кога започва яденето и не закъсняваха да дойдат. Кацваха наблизо и ни чакаха, докато се нахраним, а че тогава идваха и обираха трохите и трошиците. После станаха по-смели и закусваха направо от нашата партизанска софра. Затова пък, тръгнехме ли из гората, крилатите разузнавачи се намираха винаги около нас, за да ни обадят навреме кога прелита сокол или орел, кога минава овчар или говедар, или пък нейде в гъсталака дебне кръвожадната лисица.

Гладните, студени и самотни партизански дни се бяха свършили. Сега вече бяхме обути, облечени, представлявахме въоръжена сила. И печелехме все нови и нови приятели между горските обитатели. Не знам дали ще повярвате, но един от най-полезните се оказа… паякът. Кога се беше заселил той в нашето скривалище, никой не разбра. Аз пръв видях неговата мрежа в един от

ъглите на тавана през онези няколко дни в края на месец август, когато след едно навяхване на левия крак трябваше известно време да лежа в землянката по гръб. Тъкмо през тези няколко дни имах случая да се запозная по-отблизо с паяка и по-точно — с неговите ловни и строителни способности.

Интересно беше да се наблюдава (например) как паякът поправя, кърпи и доплита своята мрежа, с какво невероятно търпение дочаква своята жертва и с каква светкавична бързина я поразява. Но най-интересното откритие за мене беше друго: когато паякът ставаше неспокоен и започваше усилено да доплита мрежата, винаги се появяваше вятър и следваше буря. Винаги! Вероятно се страхуваше наближаващият вятър да не я разкъса и трескаво я заздравяваше, тичаше от ъгъл в ъгъл, надничаше, проверяваше, доплиташе и ловко запояваше сребърните нишки за гредите на тавана, като се успокояваше чак след разразяването на бурята.

Седем месеца преживяхме в землянката и нито веднъж предсказанията на паяка не ме излъгаха. След много проверки той беше единодушно провъзгласен за главен метеоролог на нашата партизанска чета, а неговите предсказания за времето ние използувахме за нашите бойни действия.

Така например при разрушаването на моста на Равногорската река, който се пазеше от военен пост, прогнозата на паяка за предстояща буря разреши главния въпрос — с военната охрана. Ние просто решихме да дочакаме бурята, да накара тя войниците да си влезнат в бараката и тогава, незабелязани от никого, щяхме да го минираме и да го вдигнем във въздуха. И всичко това стана като по часовник благодарение на паяка.

Казах, че паяка провъзгласихме за главен метеоролог, защото си имахме и други предсказвачи на времето. Птиците, щом почнеха да летят ниско над земята, щом слънцето започваше да препича и тревите силно да миришат, ние знаехме, че идва дъжд. Знаехме, че почнат ли мухите жестоко да хапят, жабите да крякат, реката да гърми и борът да фучи — времето ще се развали. Особено точни бяха в това отношение предсказанията на реката. От нашата землянка се чуваше грохотът й едвам-едвам, но понякога, без да е придошла, тя започваше много по-силно да шуми. И винаги, ама винаги подир това започваше да вали. Не само всеки звук, но всяка промяна, всяко движение си има в гората своето значение. Веднъж например, като гледах накъде хвърчат пчелите, забелязах, че се връщаха все в една посока. Тръгнах нататък и трудолюбивите пчелички ме заведоха до едно хралупато дърво, където се намираше гнездото им, пълно-препълнено с мед. Взех от това гнездо две цели пити, занесох ги в землянката на моите другари, а те ядоха от меда и спряха да кашлят, защото и тримата бяха простинали от спането във влажната землянка.

Кунчо ме помоли да му кажа кой ни е дал меда, за да запишел този благодетел, та като дойдела свободата, да му се отблагодарим. Казах му и тогава той записа в тетрадката си:

„Да се направят хиляда кошера за трудолюбивите пчели, които ни излекуваха със своя мед.“

С две думи, оказа се, че гората си имала свой език за всичко и само онзи, който успее да го разбере, може да се запази жив и здрав, особено ако е партизанин и го преследват врагове.

И ето — веднъж само не се вслушахме в езика на гората и платихме скъпо и прескъпо за нашето лекомислие.