Приключения в гората
Шрифт:
Козарят спря задъхан край реката и се заоглежда, но в това време аз вече бях изчезнал. Още малко, и той щеше да се върне и всичко щеше да се размине тихо и леко, но… щукна му на козаря да пие вода и като се наведе, забеляза необикновените ми следи на пясъчния бряг. А те, като знаете с какво бях обут, бяха наистина необикновени и проклетият козар страшно се зачуди. Дълго ги гледа, чеса се по врата, кляка, става, а когато си тръгна, на два пъти се връща, за да ги види отново.
Козарят си отиде, звънците на стадото заглъхнаха, ала аз дочаках да се мръкне и чак тогава напуснах водното скривалище, но с една тревога и едно лошо предчувствие. Козарят не беше глупак и разбираше добре, че зверовете не ходят с плетени обувки. А за да обуе такива обувки, човек трябва да е или партизанин, или луд. Надеждата ми бе този козар да е някоя добра душа и да мълчи. И с тази надежда преминаха следващите три дни. Ставах все така рано, слизах в реката, умивах се, а след това поемах на лов за храна. Отдалечавах се на два-три часа път от моето убежище, докато стигна нивите на Равногор, и там, залостен в шумата зад някое голямо дърво, наблюдавах орачите, копачите и дърварите. Гледах ги какво работят, какво носят и — разбира се — ако имаше възможност, взимах си каквото ми трябваше. По този начин от торбите на бедните хорица аз се снабдих и със сол, и с царевично брашно, и дори с един кибрит, който пазех като най-голяма скъпоценност. По-късно си откраднах и една брадва и дори една ловджийска пушка от един заспал ловец. Патронташа не посмях да взема, защото беше опасан на кръста на ловеца, но и празна — както ще се види по-нататък, — пушката щеше да ми свърши работа. Трябваше ми още нож и тогава можеше да заколя някакъв добитък и да си направя пастърма, а от кожата му — цървули за през зимата.
Три дни подред след случката с козата ходих край нивите на лов за нож, но напразно, защото хората вече не окачваха торбите си на дърветата, както по-рано, а ги държеха близо до себе си. Един стар партизанин щеше веднага да се сети, че присъствието му в гората е открито, но аз бях още неопитен и спокойно си тръгнах по пътя за моето убежище. Нещо повече — из балкана през този ден не се чуваха звънци нито на говеда, нито на кози. Тази подробност, вместо да засили моето внимание, успокои ме и аз вместо през гората тръгнах по пътеката. Спокойно си вървях и дъвчех букова шума — спомням си това, когато изведнъж сойката излетя и кресна, току-речи, в ушите ми: „Кря-я-я-я-я, кря-я-я-я, кря-я-я-я-я-я-я-я!“
„Пак някоя лисица“ — помислих си и продължих, но след сойката веднага се обади косът, с тая разлика, че вместо „тю, тю, тю“, както обикновено, той викаше „джик-джик-джик“, което ми зазвуча още по-тревожно. Заедно с това косът мърдаше опашка наляво, надясно, като че казваше: „Не! Не! Не! Не!“
След коса се обади чинката, след нея — врабците и в миг цялата гора се намери в тревога. Бодна ме някакво предчувствие и в следващия миг отскочих от пътеката, шмугнах се в гъстия букак и там зачаках да видя какво ще стане. Малко подир това зад едно дърво се появиха двама стражари с пушки в ръце. Ако бях закъснял, щях да попадна в засада и стражарските куршуми щяха да ме сдупчат, преди да съм шавнал.
Ако не беше птичата аларма…
Стражарите вървяха един до друг бавно и безшумно. Сойката все тъй крещеше, но те не обърнаха внимание нито на нея, нито на коса, нито на врабчетата. Стражарите не познаваха птичите сигнали и не можеха да разберат, че тяхното присъствие е оповестено. Те преминаха край мене и аз усетих юфтената миризма на стражарските ботуши. Най-сетне двамата изчезнаха надолу по пътеката и чак тогава милите ми приятели, горските разузнавачи, спряха да се тревожат.
Прибрах се в убежището, изтръпнал от опасната среща. Бях страшно уморен, легнах уж да спя, но дълго премислях случката. Явно, козарят не бе премълчал своето приключение и полицията беше решила да ме открие. Затова и не бяха дошли този ден говедарите и овчарите, затова в гората беше толкова кротко и спокойно. Добре, че бяха птиците. Аз си припомнях техните сигнали и все повече се уверявах, че не бяха същите, както в случая с гургулицата; бяха по-различни, като че ли по-тревожни. Сега косът викаше не „тю-тю-тю“, както тогава, а крещеше „джик-джик-джик“ и си мърдаше опашката. Викът на сойката, и той не беше същият, а по-кратък и отсечен, а пък писукането на врабците звучеше много по-отчаяно. Всичко това ме убеждаваше, че птиците могат не само да сигнализират за опасността, а също така да съобщават от кого идва тя.
После се научих, че и при кучетата е същото: различно лаят на мечка, на вълк, лисица, заек, глиган или човек, а това дава възможност на овчарите безпогрешно да познават кой ги приближава или застрашава. Но в оная неспокойна нощ на размишления аз си припомних и други неща от поведението на птиците. Спомних си, че като минавах през гората на път за селската мера, до едно място горските птици не се плашеха от мене и аз се движех почти незабелязано, а по-нататък птиците се плашеха и подаваха тревога. Явно бе, че птиците си имаха райони. В моя район те ме познаваха и се държеха спокойно и не алармираха, а в чуждите райони те не ме познаваха и се държеха подозрително. Трябваше, значи, на всяка цена да остана тук, където птиците вече ме познаваха, защото само тук можех да се доверявам на техните предупредителни сигнали.
Но моят район беше под наблюдение. Тогава?
Тогава аз намислих да направя следното: да се отдалеча на половин ден път и да извърша открито нападение. Да нападна например някои дървари или овчари, с пушка в ръка, и по този начин да отвлека вниманието на полицията от моя район. Освен това тъй само с един „удар“ щях да се снабдя с всичко онова, което ми трябваше, и на първо място — със завивки, нож и сол.
Преди да извърша първата си партизанска акция, трябваше два-три дни хубаво да си почина, за да събера необходимата сила. Трябваше заедно с почивката и добре да си похапна, затова слязох в реката и налових десетина пъстърви, а вечерта, когато се стъмни, напалих хайдушки огън и ги опекох. „Хайдушки“ се нарича тоя огън, защото се пали в дупка, дупката се покрива с тънки каменни плочи, а когато те се нажежат, върху тях се пече — ако има какво да се пече. Огънят се пали със сухи дърва, за да не изпуска много дим, макар че през нощта димът не личи, а плочите закриват пламъка, тъй че огънят остава скрит.
Втори ден лежах, без да мърдам. Слязох до реката само веднъж да се напия с вода. Третият започна, както втория — с печена риба и лежане. Беше ведър и спокоен ден. Пойните птици огласяваха с песни цялата гора. Слънцето кротко приличаше. Пчелите бръмчаха от цвят на цвят и събираха мед, а пък аз лежах по гръб със затворени очи и си мислех за утрешното приключение. Изведнъж се разнесе тревожният писък на коса и се чу свистене на криле. Отворих очи и видях как моите приятели излитаха към небето, като изстреляни от пушка, а след това отново се спускаха и закръжиха над храсталака, огласяйки околността с тревожното „тю-тю-тю“. Веднага грабнах брадвата и безшумно се запромъквах напред, докато най-сетне забелязах дървото, над което хвърчаха двата коса. Беше дебело, тумбесто дъбче, а на върха му се намираше тяхното гнездо. Това видях веднага, но под дървото не виждах нищо. А тревогата горе продължаваше и всичко щеше да свърши много зле, ако в последната минута не бях забелязал един от „клоните“ на дървото да мръдва и крайчето му да се извива като гега над косовото гнездо, където пърхаха три-четири мъхести косчета. „Живият“ клон беше един дебел колкото ручилото на гайда смок, който се готвеше да изгълта малките. Извъртях брадвата, ударих смока и го разсякох надве. Долната половина се изхлузи от дървото и капна пред краката ми, а горната с главата се поколеба, направи няколко извивки и чак при втория удар се отпусна и се запремята от клон на клон, докато падна и тя.
Косовете видяха как страшното влечуго се гърчи в предсмъртни тръпки, но си отдъхнаха едва когато с помощта на една тояга изхвърлих останките на смока.
От този ден нататък Джико и Тютюка (така започнах да наричам коса и косойката) още повече се привързаха към мен, а когато на третия ден предприех първия си боен поход, съпроводиха ме чак до края на гората. Те прехвърчаха от клон на клон и ме окуражаваха с весело „чуру-ук, чурру-ук“, което ми звучеше като „дръж се, дръж се и се не бой!“
А пък аз наистина имах нужда от окуражаване, защото тръгвах на истинска партизанска акция съвсем сам с една празна пушка! А колко много бяха неизвестностите на бъдещото приключение… Все още не знаех где и какви хора ще нападна, дали ще се съпротивяват. Само едно ми беше ясно: че нападението трябваше да извърша вечерта, а през нощта отново и на всяка цена да се върна в моето скривалище.
И все пак имах луд късмет. Първо: мислех си, че нападам овчарска колиба, а се оказа, че било мандра с колкото си искаш вътре сол и хляб, с две нови-новенички карабини и с много дрехи. На това отгоре само с двама мъже, защото овчарите още не бяха се върнали от паша, а помощник-сиренарите бяха закарали с катъри зрелия кашкавал в село. Ритнах вратата и — насочил празната ловджийска пушка, изревах силно и страшно:
— Горе ръцете!
Двамината се вковаха на място и вдигнаха ръце, уплашени не толкова от пушката, колкото от рунтавата ми брада и дивия ми изглед.
Единият беше младо селянче с навуща, брич и туристически обувки, другият — в градски дрехи, около петдесетгодишен остролик човек с хубави, сини очи, в които не прочетох никаква уплаха. И той вдигна ръце, но спокойно, като ме гледаше право в очите с една скрита усмивка.
— Имате ли оръжие? — попитах аз.
— Нямаме! — отговори остроликият.