Приключения в гората
Шрифт:
Козарят спря задъхан край реката и се заоглежда, но в това време аз вече бях изчезнал. Още малко, и той щеше да се върне и всичко щеше да се размине тихо и леко, но… щукна му на козаря да пие вода и като се наведе, забеляза необикновените ми следи на пясъчния бряг. А те, като знаете с какво бях обут, бяха наистина необикновени и проклетият козар страшно се зачуди. Дълго ги гледа, чеса се по врата, кляка, става, а когато си тръгна, на два пъти се връща, за да ги види отново.
Козарят си отиде, звънците на стадото заглъхнаха, ала аз дочаках да се мръкне и чак тогава напуснах водното скривалище, но с една тревога и едно лошо предчувствие. Козарят не беше глупак и разбираше добре, че зверовете не ходят с плетени обувки. А за да обуе такива обувки, човек трябва да е или партизанин, или луд. Надеждата ми бе този козар да е някоя добра душа и да мълчи. И с тази надежда преминаха
Три дни подред след случката с козата ходих край нивите на лов за нож, но напразно, защото хората вече не окачваха торбите си на дърветата, както по-рано, а ги държеха близо до себе си. Един стар партизанин щеше веднага да се сети, че присъствието му в гората е открито, но аз бях още неопитен и спокойно си тръгнах по пътя за моето убежище. Нещо повече — из балкана през този ден не се чуваха звънци нито на говеда, нито на кози. Тази подробност, вместо да засили моето внимание, успокои ме и аз вместо през гората тръгнах по пътеката. Спокойно си вървях и дъвчех букова шума — спомням си това, когато изведнъж сойката излетя и кресна, току-речи, в ушите ми: „Кря-я-я-я-я, кря-я-я-я, кря-я-я-я-я-я-я-я!“
„Пак някоя лисица“ — помислих си и продължих, но след сойката веднага се обади косът, с тая разлика, че вместо „тю, тю, тю“, както обикновено, той викаше „джик-джик-джик“, което ми зазвуча още по-тревожно. Заедно с това косът мърдаше опашка наляво, надясно, като че казваше: „Не! Не! Не! Не!“
След коса се обади чинката, след нея — врабците и в миг цялата гора се намери в тревога. Бодна ме някакво предчувствие и в следващия миг отскочих от пътеката, шмугнах се в гъстия букак и там зачаках да видя какво ще стане. Малко подир това зад едно дърво се появиха двама стражари с пушки в ръце. Ако бях закъснял, щях да попадна в засада и стражарските куршуми щяха да ме сдупчат, преди да съм шавнал.
Ако не беше птичата аларма…
Стражарите вървяха един до друг бавно и безшумно. Сойката все тъй крещеше, но те не обърнаха внимание нито на нея, нито на коса, нито на врабчетата. Стражарите не познаваха птичите сигнали и не можеха да разберат, че тяхното присъствие е оповестено. Те преминаха край мене и аз усетих юфтената миризма на стражарските ботуши. Най-сетне двамата изчезнаха надолу по пътеката и чак тогава милите ми приятели, горските разузнавачи, спряха да се тревожат.
Прибрах се в убежището, изтръпнал от опасната среща. Бях страшно уморен, легнах уж да спя, но дълго премислях случката. Явно, козарят не бе премълчал своето приключение и полицията беше решила да ме открие. Затова и не бяха дошли този ден говедарите и овчарите, затова в гората беше толкова кротко и спокойно. Добре, че бяха птиците. Аз си припомнях техните сигнали и все повече се уверявах, че не бяха същите, както в случая с гургулицата; бяха по-различни, като че ли по-тревожни. Сега косът викаше не „тю-тю-тю“, както тогава, а крещеше „джик-джик-джик“ и си мърдаше опашката. Викът на сойката, и той не беше същият, а по-кратък и отсечен, а пък писукането на врабците звучеше много по-отчаяно. Всичко това ме убеждаваше, че птиците могат не само да сигнализират за опасността, а също така да съобщават от кого идва тя.
После се научих, че и при кучетата е същото: различно лаят на мечка, на вълк, лисица, заек, глиган или човек, а това дава възможност на овчарите безпогрешно да познават кой ги приближава или застрашава. Но в оная неспокойна нощ на размишления аз си припомних и други неща от поведението на птиците. Спомних си, че като минавах през гората на път за селската мера, до едно място горските птици не се плашеха от мене и аз се движех почти незабелязано, а по-нататък птиците се плашеха и подаваха тревога. Явно бе, че птиците си имаха райони. В моя район те ме познаваха и се държеха
Но моят район беше под наблюдение. Тогава?
Тогава аз намислих да направя следното: да се отдалеча на половин ден път и да извърша открито нападение. Да нападна например някои дървари или овчари, с пушка в ръка, и по този начин да отвлека вниманието на полицията от моя район. Освен това тъй само с един „удар“ щях да се снабдя с всичко онова, което ми трябваше, и на първо място — със завивки, нож и сол.
Преди да извърша първата си партизанска акция, трябваше два-три дни хубаво да си почина, за да събера необходимата сила. Трябваше заедно с почивката и добре да си похапна, затова слязох в реката и налових десетина пъстърви, а вечерта, когато се стъмни, напалих хайдушки огън и ги опекох. „Хайдушки“ се нарича тоя огън, защото се пали в дупка, дупката се покрива с тънки каменни плочи, а когато те се нажежат, върху тях се пече — ако има какво да се пече. Огънят се пали със сухи дърва, за да не изпуска много дим, макар че през нощта димът не личи, а плочите закриват пламъка, тъй че огънят остава скрит.
Втори ден лежах, без да мърдам. Слязох до реката само веднъж да се напия с вода. Третият започна, както втория — с печена риба и лежане. Беше ведър и спокоен ден. Пойните птици огласяваха с песни цялата гора. Слънцето кротко приличаше. Пчелите бръмчаха от цвят на цвят и събираха мед, а пък аз лежах по гръб със затворени очи и си мислех за утрешното приключение. Изведнъж се разнесе тревожният писък на коса и се чу свистене на криле. Отворих очи и видях как моите приятели излитаха към небето, като изстреляни от пушка, а след това отново се спускаха и закръжиха над храсталака, огласяйки околността с тревожното „тю-тю-тю“. Веднага грабнах брадвата и безшумно се запромъквах напред, докато най-сетне забелязах дървото, над което хвърчаха двата коса. Беше дебело, тумбесто дъбче, а на върха му се намираше тяхното гнездо. Това видях веднага, но под дървото не виждах нищо. А тревогата горе продължаваше и всичко щеше да свърши много зле, ако в последната минута не бях забелязал един от „клоните“ на дървото да мръдва и крайчето му да се извива като гега над косовото гнездо, където пърхаха три-четири мъхести косчета. „Живият“ клон беше един дебел колкото ручилото на гайда смок, който се готвеше да изгълта малките. Извъртях брадвата, ударих смока и го разсякох надве. Долната половина се изхлузи от дървото и капна пред краката ми, а горната с главата се поколеба, направи няколко извивки и чак при втория удар се отпусна и се запремята от клон на клон, докато падна и тя.
Косовете видяха как страшното влечуго се гърчи в предсмъртни тръпки, но си отдъхнаха едва когато с помощта на една тояга изхвърлих останките на смока.
От този ден нататък Джико и Тютюка (така започнах да наричам коса и косойката) още повече се привързаха към мен, а когато на третия ден предприех първия си боен поход, съпроводиха ме чак до края на гората. Те прехвърчаха от клон на клон и ме окуражаваха с весело „чуру-ук, чурру-ук“, което ми звучеше като „дръж се, дръж се и се не бой!“
А пък аз наистина имах нужда от окуражаване, защото тръгвах на истинска партизанска акция съвсем сам с една празна пушка! А колко много бяха неизвестностите на бъдещото приключение… Все още не знаех где и какви хора ще нападна, дали ще се съпротивяват. Само едно ми беше ясно: че нападението трябваше да извърша вечерта, а през нощта отново и на всяка цена да се върна в моето скривалище.
И все пак имах луд късмет. Първо: мислех си, че нападам овчарска колиба, а се оказа, че било мандра с колкото си искаш вътре сол и хляб, с две нови-новенички карабини и с много дрехи. На това отгоре само с двама мъже, защото овчарите още не бяха се върнали от паша, а помощник-сиренарите бяха закарали с катъри зрелия кашкавал в село. Ритнах вратата и — насочил празната ловджийска пушка, изревах силно и страшно:
— Горе ръцете!
Двамината се вковаха на място и вдигнаха ръце, уплашени не толкова от пушката, колкото от рунтавата ми брада и дивия ми изглед.
Единият беше младо селянче с навуща, брич и туристически обувки, другият — в градски дрехи, около петдесетгодишен остролик човек с хубави, сини очи, в които не прочетох никаква уплаха. И той вдигна ръце, но спокойно, като ме гледаше право в очите с една скрита усмивка.
— Имате ли оръжие? — попитах аз.
— Нямаме! — отговори остроликият.