Приключенията на Авакум Захов
Шрифт:
— Но аз съм имал късмет! — засмя се весело Авакум. — Както виждате, всичко се нарежда в моя полза. Преди една година, като бяхме на разкопки около Никополис ад Иструм, една стара циганка ми гледа на боб и ми каза, че съм се родил под щастлива звезда. Така ми каза: „Ти си роден, сине, под щастлива звезда. Но таз звезда възлиза на небето, когато гроздето узрее и кукурузът стане за бране. По туй време всяка работа, дето ще захванеш, ще ти спори.“ Тъй ми каза тогаз циганката при развалините на Никополис ад Иструм и аз мисля, че тя не е сгрешила. Тези циганки понякога много познават. Съдете сами: кое време е сега? Ранна есен. Гроздето е узряло, кукурузът е станал за бране. Тоест — моята звезда е изгряла на небето. Значи — ще имам удобна квартира
Капитан Калудиев каза съвсем ненадейно:
— Ние с теб ще станем добри приятели, любезни!
Той наля чашата на Авакум, наля и своята, па се протегна над масата и целуна звучно археолога по лявата буза.
На свой ред и Авакум направи същото. После те чукнаха чашките си и ги изпразниха до дъно.
— И все пак — каза Ичеренски, комуто доброто настроение се беше възвърнало отново — аз не те съветвам да живееш в тази квартира. Помисли си. Нима е приятно да се живее в квартирата на обесен?
— Но, приятели — засмя се Авакум, — а нима аз имам вид на човек, който се бои от привидения?
Ние мълчаливо се съгласихме, че той няма такъв вид.
Тогава Ичеренски се надигна от стола си, прозина се шумно и бавно тръгна към вратата.
— Ти забрави да платиш, другарю! — подвикна подире му Авакум.
Аз изтръпнах. За кой ли път изтръпвах този ден! Та може ли да се подвиква по такъв нахален начин на човека със заслуги, на учения, който беше открил толкова много нови находища с мед! Макар и да не го обичах в душата си, аз го уважавах и кой знае защо — боях се от него, както едно време се боях от учителя си по математика.
Но Ичеренски само се усмихна.
— Не се безпокой, момчето ми! — каза той. — Днес е сряда, а в сряда аз заплащам всичко, каквото се консумира на тази маса, включително и консумацията на гостите. Доволен ли си?
— Много — каза Авакум. — Премного съм доволен. Аз обещавам най-тържествено пред тази честна компания, че всяка сряда ще ти бъда редовен гост.
— Благодаря — кимна леко Ичеренски. — Ще ми бъде драго, разбира се. Аз обичам деликатните хора.
Току-що беше прекрачил прага, и Авакум скочи подире му.
— Тъкмо ще ми покажеш къде е къщата на злодея с прекрасната хазяйка! — засмя се той.
По лицето на Ичеренски като да премина сянка. Той се спря, помълча миг-два, сякаш размисляше дали да наругае нахалника и с какви думи. Но изглежда, че преодоля възмущението си, защото каза спокойно и доста прилично:
— Къщата на злодея? Но тя се вижда оттук — защо е необходимо да те водя? — Той посочи прозореца: — Третата от лявата страна, с кирпичения зид отпред.
— А-ха — каза Авакум. — Виждам.
— Аз ще те заведа — въздъхна бай Гроздан. — Трябва да ида с тебе. Балабаница няма да те приеме без човек от съвета — тъй си му е редът. — Той махна с ръка и кривна овнешкия си калпак. — Нейсе, да вървим!
Авакум вече стоеше на прага.
(обратно)
17
Ето колко ужасни бяха впечатленията ми от първата среща с този човек.
Разбира се, сега аз имам съвсем друго мнение за него. И отношението ми е друго. Но ако ме запита някой: „А какво е?“ — аз доста ще си помисля, преди да отговоря. И не зная дали ще отговаря точно, дали няма да сбъркам. Две неща обаче ми са съвършено ясни. Първо — аз се възхищавам от него. Но и това възхищение е малко особено. Аз се възхищавам например от едно ярко цвете, от една полянка сред гората. Но като мисля за този човек, струва ми се, че виждам пред очите си някаква сурова планинска панорама с шеметни пропасти под краката и с още по-шеметни височини. В ушите ми бучат водопади, блестят късчета от небесната дъга над разпенените въртопи; на възбог, във висините, неподвижно е застанал орел. И такава панорама радва очите ми, но аз й се радвам малко
Второ — като си помисля за този човек, аз като че ли забравям годините си и общественото си положение, и това, че съм ветеринарен лекар на един голям район. Чувствувам се като слабичко, късогледо момче до могъщото рамо на един Спартак. Това чувство много ме ядосва, защото аз съм на тридесет години, висок съм един метър и седемдесет и три сантиметра и рекордният млеконадой на дълговиместата Рашка е все пак мой успех. Това чувство, както казвах вече, никак не ми е приятно, но да се отърся от него като че ли не ми достигат сили. Разбира се, ако всички наши крави станат високопроизводителни като Рашка и ако доктор Начева престане да се смее, когато се срещнем — тогава може би няма да се чувствувам като слабичко късогледо момче до рамото на Спартак. Така ми се струва.
Ще ми се, естествено, да бъда обективен, когато говоря за Авакум. Но поради причините, които изброих, и поради други причини това не ми се удава. Най-добре ще бъде отново да вляза в ролята си на безпристрастен хроникьор.
Искам да направя само една забележка. Тя е дребна забележка и не се отнася до същината на разказа. А именно: когато Авакум говори за мене, не бива да му се вярва. Не бива да му се вярва, защото той има изобщо много погрешна представа за моя характер. Така например той си мисли, че аз съм някакъв си романтик, някакъв си поет, някакъв си хрисим мечтател, пък това няма нищо общо с истината. Аз съм ветеринарен лекар на голям участък и слава богу в моя район, както съм го казвал вече, няма нито шап, нито кокоша чума. Пък и кравата Рашка ми е свидетел, макар и безсловесен, че аз си разбирам от работата. Тогава за каква поезия и за какъв романтизъм може да става дума? А пък твърдението му, че съм хрисим мечтател, е съвсем безпочвено. Когато доктор Начева започна да дружи с капитана от артилерията, аз много рязко преустанових разходките си по пътя, който води за село Лъките. На такава рязка постъпка не е способен нито един хрисим мечтател. А когато капитанът обра чуковете си, аз отново захванах да си ходя по тоя път, като че нищо не е било. Тогава за каква хрисимост може да става дума?
Явно е, че Авакум има погрешна представа за моя характер. Но аз не му се сърдя — та кой ли човек не греши? Дори гениалният Шерлок Холмс е грешил…
… Стрина Балабаница беше отминала вече тридесетте години, но имаше такъв вид, че и най-скептичният човек не би могъл да й даде повече от двадесет и пет. Тя беше висока, гърдеста, с дълги бедра и тънък кръст. Имаше малка устица и тъмни, тежки очи, винаги влажни като на кошута през месец май.
Мъжът й, бившият майстор на мандрата, бай Балабан, беше починал преди пет години, и то най-внезапно от разрив на сърцето. Съседките, много завистливи жени, казваха, че жена му имала пръст в тази работа, защото била ненаситна на любов като ламя. Но за коя ли млада бездетка не злословят хлевоусти уста? Двете лисичи кожухчета, които й направи Методи Парашкевов, много бодяха очите на съседките й, та сигурно заради тях те си шушнеха по неин адрес доста неприятни неща. Но това са дреболии от частен характер. Стрина Балабаница беше чудесен работник в мандрата, изкарваше добри трудодни и печелеше достатъчно, за да не бърза с втора венчавка. Тя беше сръчна и много жизнерадостна жена.
Когато бай Гроздан и Авакум влязоха в двора на къщата и застанаха на пруста пред отворената врата на собата, Балабаница беше клекнала да мие един лъскав гюм. Тя стоеше на колене гърбом към тях, протягаше гъвкавата си снага и чевръсто търкаше с бодливата четка. Черната й вълнена фуста беше се понадигнала, та бай Гроздан на два пъти смутено се прокашля. Но Авакум си стоеше много спокойно. Балабаница чу председателя, когато той се прокашля за трети път.
Тя се изправи и усмихната прибра черната къдрица, която беше паднала над челото й.