Приключенията на Авакум Захов
Шрифт:
Балабаница прибра трапезата, после отиде в другата стая и запали лампата. През отворената врата Авакум успя да види половината от високия таблен креват. Той беше покрит със снежнобял козяк, а на стената до него висеше плетено килимче.
Балабаница шумно се прозина, разкърши лениво снага и започна да оправя леглото.
Слаб ветрец лекичко завъздиша в комина.
Авакум се изправи. Той облече шлифера си и се прокашля.
— Ще си ходиш ли? — извърна се Балабаница към него. Тя държеше в ръцете си белия козяк.
— Време е — каза Авакум.
Вместо
— Има ли девет часа?
— Минава — отвърна Авакум.
Тя пак се замисли. Сега очите й не гледаха към Авакум, а някъде встрани от него.
Той закопча шлифера си и тръгна към вратата.
— До кое време ще спиш утре? — запита изведнъж Балабаница.
Авакум застина на място — имаше нотки в гласа й, които му се сториха много особени. Пък и козякът, който тя беше отново оправила върху леглото, и мълчаливите паузи, и погледът й, който бягаше покрай него — всичко това му се видя наистина много особено.
— До кое време ще спя ли? — повтори Авакум, за да обмисли отговора си. После каза: — Балабанице, тази нощ аз няма да спя тук. Тази нощ аз ще гостувам вероятно на бай Гроздан. Той ме покани на приказки и на чашка и аз сигурно ще остана да нощувам при него.
— Добре си го намислил — помръдна с рамене Балабаница.
Тя не каза повече нито дума.
— Стаята съм заключил и ключът е у мене — добави Авакум. — Лека нощ! — И излезе навън.
Дъждът се беше усилил.
Авакум хлопна силно портата след себе си и предпазливо тръгна по широкия път, който водеше за Горната махала. Тъмнината беше непрогледна. Като стигна първата пресечка — той разбра това по усет, — веднага зави наляво и преброи тридесет крачки. Тук някъде се намираше прелезът. Сложи внимателно ръката си върху плета и започна да опипва.
Тръните се свършиха след няколко разкрача.
Той запретна шлифера си и прескочи. Отпред, в тъмното, беше къщата на Балабаница. Тръгна напосоки.
Дъждът шумолеше в повехналата шума.
Като стигна до сградата, той се притули до оня ъгъл, който беше по-близо до прозореца, и зачака. След по-малко от минута светлината угасна. Балабаница излезе на пруста, огледа се и заситни към портата. Фигурата й се стопи в тъмнината.
Авакум почака някое време, сетне прибяга наведен до външното стълбище, изкачи се на чардака и безшумно притвори вратата след себе си.
През разтворения прозорец вятърът навяваше влага и ситни капки дъжд.
Аз запитах веднъж Авакум:
— Защо излъга Балабаница, че няма да спиш в стаята си? Какво имаше на ум, какво целеше с тази лъжа? Беше ли наистина сигурен, че някой ще дойде през нощта в този дом?
Авакум повдигна рамене:
— Нищо нямах на ум тогава и нищо по-конкретно не предполагах. Хрумна ми, че трябва да остана незабелязан в къщи — и останах!
Той помълча и се усмихна:
— Имах чувството, че нещо ще се случи тази нощ, или
Той лежеше буден в леглото си, облечен, наметнат само с шлифера си, който беше поизмокрен вече от дъжда. Вслушваше се в почукването на капките по дървото на перваза, в тихия разговор на вятъра с чепатия бор и нищо не мислеше.
Като че ли времето беше престанало да тече.
Стресна го сподавеното скърцане на външната порта. Някой я отвори, после този някой мина през пруста, чу се щракането на ключалката и всичко потъна отново в предишната тишина.
„Портата скръцна само веднъж? — помисли Авакум. — Сега тя стои отворена, като че ли очаква някого. Ключалката също щракна само веднъж.“
Той лежеше в тъмнината с отворени очи.
Сетне му се стори, че някой минава през пруста — това бяха по-тежки и по-неуверени стъпки. И отново настъпи тишина.
Дъждът все така си почукваше по дървото на перваза.
По едно време го досмеша — трябваше ли да простине под мокрия шлифер заради любовните срещи на Балабаница?
Но не помръдна. Все очакваше да се случи нещо по-особено, нещо, което имаше по-пряка връзка с впечатленията, които съзнанието му беше попило през деня.
И изведнъж усети остра тръпка по цялото си тяло. Някой се изкачваше по стълбището — едно от стъпалата скръцна, после този шум отново се повтори — до самата площадка.
Той беше забравил вратата си отключена. Нарочно ли не я заключи, или просто беше забравил да превърти ключа, не можа да си спомни. В тоя миг той нищо не мислеше.
Но човекът, който беше се изкачил на площадката, нямаше намерение да влиза в неговата стая. Той отвори другата врата, на килера, и потъна вътре.
Какво можеше да търси там? При вехториите и препарираните птици и животни? Това беше толкова неочаквано, че Авакум едва не се изправи на леглото си от почуда.
Той се овладя в оня миг, когато пак дочу тихото скърцане на стъпалото. Човекът беше слязъл вече на двора.
Сега всичко се разви в минута-две. Авакум се хвърли към прозореца и като се преметна през перваза му, улови един от клоните на стария бор и започна бързо да се спуща надолу. Преди да усети земята под краката си, той се изхвърли напред и хукна към плета. Пред него тичаше човек.
Авакум бръкна за фенерчето си, но се подхлъзна, залитна и се просна по очи върху мократа трева.
И докато се изправяше на краката си, той горчиво се усмихна. Съзнаваше, че беше загубил първата си схватка.
Дълго не можа да заспи; той беше проиграл един ценен миг. Какво му пречеше да светне с фенерчето си в очите на неизвестния — в момента, когато той се намираше още в килера? Такова нещо можеше да направи дори една жена…
Той скръцна със зъби, обърна се към стената и затвори очи.
Събуди го на зазоряване вятърът, който блъскаше и превиваше клоните на стария бор. Сиви, разпокъсани облаци бягаха по небето и в пролуките им блестяха късчета синьо, измито небе.