Приключенията на Авакум Захов
Шрифт:
— Ти защо не си на работа? — опита се да бъде строг председателят.
— Първо да беше ми казал добър ден — сопна се Балабаница, като поглеждаше изкосо към Авакум. — Пък тогава да ме питаш. Или мигар на вдовиците не се вика добър ден!
— Ех, и ти! — намръщи се председателят.
Авакум тозчас й протегна ръка и Балабаница веднага я пое, въпреки че нейната ръка беше мокра.
— Добър ден! — живо раздруса десницата й Авакум. — Бай Гроздан е сърдит, защото го вдигнах от обед. Аз съм виновен.
— Ти защо не си на работа? — упорствуваше председателят, но гласът му вече не беше строг.
— Аз съм втора смяна, бай
Така влезе Авакум в къщата на Балабаница.
Когато председателят й съобщи за какво са дошли, тя се натъжи, големите й очи плувнаха в сълзи. Виждаше се, че искрено жали за учителя. Оная благосклонност, с която гледаше Авакум до тоя миг, изчезна от погледа й, тя изгуби желание дори да извие глава към него.
— Скътай вещите на даскала в избата или където знаеш — продължаваше с вече смутен глас председателят, — а тоз човек да настаниш в стаята му — той ще ти е кираджия някое време, докато бъде на село.
Балабаница въздъхна.
Пък Авакум ликуваше: още нестъпил, дето се казва, в Момчилово, и добрият случай му се усмихна. Всъщност тоя добър случай не кацна на рамото му като златната птичка от приказките. Авакум съзнателно го търсеше — внимателното и подробно проучване на къщата и на обстановката, сред които беше живял Методи Парашкевов, съставляваше първата точка от неговия план.
Те се качиха на втория кат по извита и скърцаща стълба. Тази стълба започваше отвън, на двора, и водеше за един продълговат и тесен чардак, който опасваше къщата откъм овощната градина. Тук имаше две врати, ковани от чамови дъски и боядисвани някога, вероятно по времето на бай Балабан, със сива и излиняла вече блажна боя. И двете врати бяха запечатани с червен восък, с печата на Момчиловския народен съвет.
Председателят се поколеба някое време. Дали сам да строши печатите, или да извика и някого от съветниците? В тоя миг той може би си спомни, че е „таткото на хляба наш“, че сам е съветник в общината, или пък чисто и просто беше решил да не губи повече време с натрапчивия и нахален софиянец — защото дръпна цветните връвчици с една решителност, която никак не допадаше на добродушното му лице.
— Ха на добър час! — рече той на Авакум и като че ли уплашен от дързостта си, бързо заслиза надолу по витата стълба.
Балабаница отключи вратата, която беше по-настрана от стълбата, и мълчаливо кимна на Авакум.
Това беше една бедна стая, дори по-бедна, отколкото можеше той да си представи. Срещу прозореца бе натъкмено походно легло, покрито с войнишко одеяло. Шкаф — сигурно дрешник, — височък рафт с книги, голяма дъсчена маса, покрита с амбалажна хартия, и два стола — това беше всичко. Над леглото висяха двуцевна ловджийска пушка и кожен патронташ. Върху масата лъщеше микроскоп, стояха изправени два статива за епруветки. Имаше още една спиртна лампа, пинцети, чукчета и няколко кафяви шишета с киселини.
Тия неща Авакум познаваше от описа на Слави Ковачев. Докато той изследваше разбития прозорец с лупа и сантиметър, Слави Ковачев беше дошъл на оглед в стаята на учителя. И понеже имаше пълно доверие в педантичната му добросъвестност, а времето течеше, той се задоволи със сведенията, които почерпи от неговия опис. Сега можеше сам да установи, че колегата му от Пловдив не беше пропуснал нито един що-годе значителен предмет.
Балабаница се спря насред стаята и повдигна ръка:
— Само туй легло със завивките е мое — каза тя. — И долапът. Другото, дето го виждаш, е на даскала. И туй, дето е вътре в долапа, и то е негово. Аз съм подписала декларация за тия неща. Ако нещо изчезне, аз ще отговарям.
— Бъди спокойна — усмихна се Авакум. — Аз ще пазя тия неща като очите си. Няма смисъл да ги местиш на друго място. Както виждаш, не нося много багаж и те няма да ми пречат.
Докато тя сменяше покривките на леглото и изнасяше дрехите на учителя, Авакум стоеше гърбом към нея, но чуваше как тя тихичко хълцаше и подсмърчаше с нос. Той прехапа устни и се намръщи. „Ако не успея — помисли той, — тия неща едва ли ще бъдат върнати някога на предишното им място. Даскалът няма да се върне в Момчилово.“
Той погледна през прозореца. Оттук се виждаше настръхналата снага на Змеица. Над кафявите сипеи тежеше мрачно дъждовно небе.
„А тази жена го е обичала — помисли Авакум. — Затова плаче.“ И както гледаше към кръстопътя, той си спомни малките й устица и тежкия поглед на тъмните й очи. „Сигурно е живяла с него“ — въздъхна той. И веднага се сепна: учуди го въздишката му. В това, че може би е обичала и живяла с учителя, нямаше нищо тъжно. Въздишката беше съвсем излишна.
Той излезе на чардака и отвори другата, съседната врата. Това беше една малка собичка, пълна с всякакви вехтории. Стари книги, вестници, тетрадки, препарирани катерици, глухари и една лисица, и едно малко кафяво мече. Мечето беше поставено на дървена поставка върху продълговат сандък. На един прогнил рафт сред паяжини и прахуляк блещукаха стъкленици със спирт. В тия стъкленици се виждаха навити на спирали змии с белезникави коремчета и пъстри гърбове. Имаше и гущери, и дъждовници. Една препарирана бялка изцъклено гледаше към единственото прозорче на това килерче — малко, четвъртито, с немито от години стъкло, завардено с дебели железни пръчки.
Авакум усети върху тила си погледа на Балабаница. Той полека се извърна.
— И тия неща са на даскала — каза тя. Очите й бяха още зачервени. — Гласеше ги за училището. — Тя помълча. — Тук нищо не е описвано. Пък и какво ли има толкоз важно? Само дето държаха стаичката ми запечатана! Всичко туй аз ще смъкна в избата, а тук ще си наглася стан.
Тя помръдна с рамене, погледна изкосо Авакум и той забеляза, че в очите й вече няма сълзи.
— Тук аз ще си наглася стан — повтори тя. И добави по-тихо: — Ако останеш за по-дълго, и черга мога да ти изтъка. Женен ли си?
— И с шест дечица отгоре!
— Сиромашкият! — Тя се позасмя някак неопределено, помълча, после пак помръдна с рамене. — Аз ще ида до мандрата — каза тя, без да се извръща — и ще се върна надвечер. Ако излизаш — ключовете взимай у теб!
— Непременно — кимна Авакум.
Тя заслиза надолу полека — може би по-полека, отколкото беше необходимо.
(обратно)
18
Авакум я изпрати с очи. Сетне слезе на двора и внимателно разгледа къщата откъм всичките й страни. Срещу южния прозорец на неговата стая дигаше невисоко клоните си чепат бор. Неговият връх стигаше стряхата на покрива, а няколко от разперените клони, дебели колкото ръката му, почти опираха до перваза на прозореца.