Приключенията на Авакум Захов
Шрифт:
Беше тихо вътре и някак си много пусто и тъжно.
Авакум потръпна — като че ли самотата се превръщаше в някакъв остър и навлизащ в душата му студ. „Трябва непременно да заспя“ — помисли той. Зави се с шлифера си презглава и затвори очи.
Дъждовните капки почукваха по стъклото на прозореца — и тоя тих шепот правеше тишината още по-тежка.
Събуди го лекото хлопване на пътната врата. Той се ослуша и позна Балабаница по стъпките, които отекнаха на пруста. Не беше удобно да стои в тъмното — запали лампата и започна да подрежда дрехите си в шкафа. Само шлифера си остави върху кревата. Той имаше от вътрешната си страна, под хастара, два дълбоки джоба, в които Авакум държеше някои свои потребни неща: въже, запасна батерия за фенерчето, пачка патрони с един мъничък, но тежък стоманен пикел в кожена калъфка.
Навън тихият дъжд продължаваше да вали.
Авакум отвори двете крила на прозореца, сетне наметна шлифера си на раменете, слезе на двора и застана на пруста. Той се прокашля.
Миг след това вратата на стаята се отвори и в осветената рамка застана Балабаница.
— Ама защо стоиш навънка? — запита го тя с много учуден глас. — Че влез вътре да се огрееш, виж само какъв огън съм запалила!
Зад широкия й гръб от припламването на огъня светлината ту слабееше, ту се усилваше. И една приятна миризма излизаше отвътре — миришеше на печени картофи.
— Благодаря — каза Авакум. Той почувствува, че е гладен, и преглътна. — Наканил съм се да излизам. Иначе с удоволствие бих влязъл да се посгрея.
А Балабаница продължаваше да стои в рамката на вратата.
— Може след малко дъждът да попрестане — каза тя.
— Наистина — усмихна се Авакум. — Защо пък да не почакам? След малко дъждът съвсем ще спре.
Той се намести срещу огнището и с наслада протегна ръцете си към огъня. После извади луличката си, напълни я с тютюн и запуши.
И докато Балабаница пъргаво сновеше насам и натам и шеташе, за да приготви вечерята, той по навик огледа обстановката, макар и през цялото време да даваше ухо в мекото шляпане на босите й крака.
Собата беше широка, с полици по стените, с два бакъра до вратата, окачени на железни куки. В левия ъгъл тъмнееше отворена врата — вероятно беше спалнята. Той си спомни, че прозорецът й гледаше към занемарените стопански постройки в дъното на сливака.
— Балабанице — каза Авакум, — не ти ли е студено да ходиш боса?
Тя се поспря за миг. Изглеждаше доста учудена.
— Да ми е студено? — Погледна в краката си и кой знае защо съвсем малко повдигна фустата си нагоре и весело се разсмя. — Как ще ми е студено! Ами! Аз тъй съм свикнала. — Тя пак отпусна фустата си и кимна с глава към наредената маса: — Хайде да вечеряме, че хлябът ни чака. То не съм приготвила кой знае какво — нали съм сама душа?
Авакум не искаше да обиди вдовицата, затова бързо се притъкми към трапезата. Имаше паница с печени картофи, сирене, тиганка с пържени яйца и един голям кастрон кисело мляко. И камара порязаници хляб.
— Моята къща е вдовишка и домът ми е кукувичи дом — въздишаше Балабаница, като енергично си топеше от яйцата. — Докато сиромахът Методи беше тук — често ми правеше дружинка, защото не обичаше да придиря, пък и той беше сама душа. Случваше се и баница да умеся, и туй, и онуй. А откакто го дигнаха — на, все сухоежбина ми е на масата, пък и тя ми засяда на гърлото.
Авакум забеляза, че залъците й не засядаха на гърлото — тя се хранеше с доста голям апетит и лицето й изглеждаше много свежо.
— Балабанице — каза той, — а често ли идеха гости на Методи? Когато аз бях ерген, при мене се точеха по дузина всяка вечер.
— Ами! — тръсна глава Балабаница. Една черна къдрица падна на челото й, но тя не повдигна ръка, за да я отмести. — Какви ти гости! Никой не идеше при Методи. Той имаше добро сърце, сиромахът, но си беше малко саможив. Като мене.
— Не може да бъде — усъмни се Авакум. — Че тоя човек нямаше ли приятели?
— Нямаше — кимна Балабаница. — Той с всички беше добър и всички бяха добри с него, но си нямаше приятел.
Тя помълча и се навъси:
— Имаше един — туй беше преди три години, но този човек го изядоха вълци на Змеица. Ходеха заедно на лов. Беше горски надзирател.
Авакум замълча. Стори му се, че е крайно време да сложи точка на темата „Методи“ за тази вечер.
Поговориха за мандрата. Балабаница се похвали, че тази година сиренето им било по-маслено, че сега преработвали два пъти повече мляко от преди. Каза, че щели да спечелят съревнованието с Лъките и че наесен всички очаквали доста пари.
— Ами какво ще правиш с твоите пари? — попита я Авакум. — Сигурно ще се омъжиш?
Тя весело се разсмя. Басмената блузка се развълнува над гърдите й, като че ли отвътре я надуваше южнякът.
— Аз, ако искам, още утре ще си доведа мъж — каза тя. — И какъвто го искам, такъв ще бъде. Но туй е най-лесната работа. Има друго, което трябва да свърша, и то е по-важно. Моят мъж беше майстор на мандрата и аз съм решила да стана като него майстор. Туй ще ми е споменът от първото венчило. Пък и таз работа ми допада, иде ми отръки. Но за да стана майстор, аз трябва още да се поуча, защото всяко нещо си има тънки неща.
Тя го погледна с лумнал огнец в очите си и се разсмя:
— Обещали са ми напролет да ме проводят на курсове. Това за мене е по-важно от една женитба. Когато стана майстор, мандрата ще ми бъде истинският дом, а тук ще се отбивам, за да не му е мъчно на мъжленцето ми — ако си взема мъж.
— Само за това ли ще се отбиваш? — попита Авакум.
— И за да спя на пружина — усмихна се лукаво Балабаница. — Моето легло е с пружина. Легнеш в него, а не усещаш, че лежиш. Много е удобно.
След този интересен разговор Авакум отново напълни луличката си с тютюн, премести се до огнището и мълчаливо запуши.