Разбудени фурии

Морган Ричард

Тя спря до един стол и погледна отражението на гиганта с бръсната глава, който едва се побираше върху седалката. Правеха му нещо на костите в дясното рамо — част от плътта на шията и ключицата висеше напред, подпряна с окървавена хавлия. Из червеникавата каша отдолу нервно потрепваха лъскавочерни сухожилия.

— Хей, Ор.

— Хей! Силви! — За разлика от околните, гигантът не стискаше зъби, само очите му изглеждаха леко замаяни от ендорфините. Той небрежно вдигна ръка откъм здравата си страна и удари юмрук в юмрука на жената. — Как

я караш?

— Излязох да поскитам. Сигурен ли си, че това чудо ще заздравее до сутринта?

Ор врътна палец назад.

— Ако не, ще сторя точно същото с онзи касапин, преди да потеглим. Без химикали.

Опериращият доктор се усмихна измъчено и продължи работата си. Не му беше за пръв път да чува подобни приказки. Гигантът завъртя очи към моето отражение. Не даде вид, че е забелязал кръвта по дрехите ми. Но пък в момента и той не беше от най-чистите.

— Кой е тоя синт?

— Приятел — каза Силви. — Горе ще ти обясня.

— Идвам след десет минути. — Ор се озърна към доктора. — Нали?

— Половин час — отвърна онзи, без да прекъсва работата. — Лепилото за тъкани трябва да стегне.

— Мамка му. — Гигантът стрелна раздразнен поглед към тавана. — Нямаш ли „Урушифлаш“? Стяга за секунди.

Докторът продължаваше да работи. Аспираторната игла в ръката му тихичко мляскаше.

— Ти поръча стандартната тарифа, мой човек. Военната биохимия струва по-скъпо.

— Да ти се не види и биохимията! Колко ще ми излезе луксозната процедура?

— С около петдесет на сто по-скъпо.

Силви се разсмя.

— Зарежи, Ор. Човекът вече приключва. Само ще похабиш ендорфините.

— Майната му, Силви. Ще се побъркам от скука. — Гигантът наплюнчи палец и го вдигна. — Карай по скъпата процедура!

Докторът вдигна глава, едва забележимо сви рамене и остави инструментите върху подноса.

— Ана — подвикна той. — Донеси „Урушифлаш“.

Докато асистентката му се ровеше из шкафчето с най-новите биохимикали, докторът изрови от хаоса пред огледалото ДНК-четец и разтърка анализиращия край по палеца на Ор. Екранчето на прибора светна и запримигва. Докторът се озърна към Ор.

— С това допълнително плащане излизаш на червено — тихо каза той.

Ор се озъби.

— Я да си траеш! Утре потеглям, много ме бива и ти отлично знаеш това.

Докторът се поколеба.

— Точно защото потегляш утре… — започна той.

— Ах, мамка му! Прочети какво пише спонсорът, ако обичаш. Фудживара Хавел. Да дадем на Ню Хок безопасност за новия век. Не сме някаква скапана банда любители. Ако не се върна, обезщетението ще покрие разноските. Знаеш го.

— Работата не е…

Оголените сухожилия в шията на Ор трепнаха и се изпънаха.

— Мамка ти, да не би да си ми счетоводител? — Той се надигна от стола и впи поглед в очите на доктора. — Просто бъди така добър да го пуснеш по сметката. И като е тръгнало, дай малко ендорфини от военния образец. По-късно ще си ги инжектирам.

Останахме колкото да

видим как докторът неохотно отстъпва, после Силви ме побутна към дъното на ателието.

— Отиваме горе — каза тя.

— Добре. — Гигантът се ухили. — Идвам след десет минути.

Горе имаше няколко спартански обзаведени стаички, струпани около комбинация хол-кухня с изглед към доковете. Звукоизолацията беше добра. Силви смъкна якето си и го метна върху облегалката на едно от креслата. Докато отиваше към кухненския бокс, тя ми хвърли поглед през рамо.

— Настанявай се. Ако искаш да се почистиш, банята е хей-там, в дъното.

Схванах намека. Минах в миниатюрната ниша с огледало и мивка, изплакнах криво-ляво кръвта и мръсотията и отново се върнах в хола. Застанала до нагревателната плоча, Силви тършуваше из кухненските шкафове.

— Наистина ли сте с Фудживара Хавел?

— Не. — Тя откри пълна бутилка, отвори я и пое две чаши с другата ръка. — Ние сме една скапана банда любители. Че и отгоре. Просто Ор докопа информационен канал до кодовете на Хавел. Искаш ли едно питие?

— Какво е?

Силви погледна шишето.

— Не знам. Уиски.

Пресегнах се за едната чаша.

— За такъв канал трябва здравата да се изръсиш.

Тя поклати глава.

— Едно от дребните преимущества на демилитите. Така са ни нафрашкали с импланти, че опре ли работата до престъпление, дори и емисар не може да ни се хване на малкия пръст. Имаме електроника и в задниците. — Тя ми подаде чашата и наля на двамата. В тихата стая гърлото на бутилката издаваше едва доловим звън при всяко докосване. — От трийсет и шест часа Ор върлува из целия град. Обикаля бардаците и се друса без пукната пара, само на кредит и с обещания за бъдещи компенсации. Все същата история при всяко потегляне. Май го смята за нещо като приложно изкуство. Наздраве.

— Наздраве. — Уискито беше адски силно. — Ухх. Отдавна ли сте партньори?

Тя ме изгледа странно.

— От доста време. Защо?

— Извинявай, питам по навик. Едно време ми плащаха да попивам местната информация. — Отново надигнах чашата. — За благополучното завръщане.

Тя не вдигна своята.

— Недей, смята се за лоша поличба. Ти наистина си отсъствал, нали?

— Да, известно време ме нямаше.

— Говори ли ти се за това?

— Нямам нищо против, стига да седнем.

Мебелите бяха евтини, дори без автоматика за нагаждане по тялото. Внимателно се отпуснах на едното кресло. Раната в ребрата ми като че заздравяваше — поне доколкото може да заздравее синтетична плът.

— Тъй — Силви се настани срещу мен и отметна косата от лицето си. Два по-дебели кичура тихичко запращяха от докосването. — Откога не си бил тук?

— Горе-долу от трийсетина години.

— Значи отпреди Брадите, а?

Изведнъж ме обзе огорчение.

— Да, преди тукашните истории. Но съм виждал същото на много други места. Шария. Латимър. Части от Адорасион.