Тръпката
Шрифт:
В пясъка…
Той усети панически плач да се надига от гърдите му и прехапа долната си устна, за да му попречи да се изплъзне навън.
Внезапно колата спря намясто и той чу предната врата да се затваря след шофьора.
Крайна станция — всички да слязат!
Fuckfuckfuckfuckfuckfuck!
Всъщност не трябваше да я интересува.
So what, ако някой говореше глупости за нея? Сигурно се беше случвало много пъти преди, разликата беше,
Повечето сигурно дори не я познаваха, нямаха си представа коя беше тя или какво беше направила. Но ако грешеше?
Ако в действителност това бяха хора от участъка, колеги, които поздравяваше по коридорите или с които дори работеше?
Разбира се, трябваше да тегли една на всичко, да забрави за интернет страницата и да остави идиотите да си дрънкат каквото искат. И въпреки това не можеше да се откъсне.
Постоянно си измисляше нова работа в спалнята, за да може да буди компютъра от спящия режим и да проверява дали е писано нещо ново.
Ровеше се в кочината, чоплеше раната и се измъчваше с всяка подробност, всеки отделен коментар, докато стомахът и не стана на железен възел и тя едва дишаше въздуха в апартамента.
Умишлено тропаше силно с чайника, за да опита да заглуши мислите си, но тази тактика вече не работеше. Тя беше решила да не разказва на Мике за страницата. Глупостите бяха едно, но освен това тя се страхуваше, че могат да се появят и други слухове. Такива, които са верни… На хартия всичко беше толкова хубаво.
Повишение, собствен екип и грижовен приятел. Къща, куче и кола чакаха зад ъгъла. Всички стари проблеми, които я бяха измъчвали толкова години и стягаха гръдния и кош като с ремък, най-накрая бяха останали в историята. Грешката не беше нейна, тя вече нямаше причина да се измъчва. Би трябвало всичко да е просто. Същинска детска игра…
Тогава защо не оправеше нещата?
Наистина ли беше толкова трудно да бъде щастлива?
Докато водата за чая завираше, погледна набързо към всекидневната.
Мике все още беше съсредоточен в телевизора.
Тя извади телефона.
Сряда в седем Обичайното място
И натисна „изпрати“.
— Вие сте човек с късмет, г-н Петершон — засмя се гладко обръснатият Мусад от съседната седалка. Английският му беше перфектен почти колкото този на Анна Аргос.
Мозъкът на HP заби и докато се рестартираше, той изпусна част от встъпителните думи на Мусад.
— … ясен отпечатък по запалката и освен това достатъчно следи от кожа за извличане на митохондриална ДНК. Интерпол се обадиха тази сутрин: и двете съвпадат с тези на Бруно Хамел, френски канадец с, меко казано, интересна репутация…
Полицаят направи достатъчно дълга пауза, че синапсите на HP да свържат работеща линия.
— К-к’во?
— Явно мосю Хамел е направил кариера като професионален
Нова усмивка.
HP кимна безмълвно.
— Самотни жени…
HP внезапно усети, че гаденето се засилва.
Кръвта стремглаво слезе надолу, вън от главата му, и той беше принуден да се наведе напред, за да не припадне.
Въпреки че мъжът седеше съвсем до него, гласът на Мусад сякаш идваше отдалеч.
— Това, което полковник Азиз не ви разказа по време на разговора, е, че г-жа Аргос е била в постоянна заплаха за живота си. Това беше потвърдено, когато се свързахме с полицията в родната и страна.
— П-полковник…? — заекна HP объркано.
Мусад се засмя.
— Малък прийом, който понякога използваме за бързи резултати. Брадясали арабски мъже, които не говорят английски, по някаква причина мотивират повечето западняци да съдействат. Полковник Азиз е мой началник и освен това ръководи цялата кралска криминална полиция на Дубай.
Полицаят си пое дълбоко въздух и го задържа няколко секунди, докато чакаше HP да се поизправи.
— Разбирате ли, г-н Петершон, всичко изглеждаше ясно като бял ден. Кръвта, свидетелските показания, връзката ви с г-жа Аргос и така нататък… Но имаше един притеснителен елемент…
Той махна с ръка, за да илюстрира думите си.
— Няма достоверни показания, които да съвпадат на сто процента, г-н Петершон. Хората чисто и просто възприемат нещата по различен начин. Но всичките петима френски граждани, които свидетелстваха срещу вас, разказаха същата история — абсолютно една и съща, и до най-малката подробност. Разбирате ли?
Той продължи, без да дочака отговор.
— Подозирахме, че нещо не е наред, и накрая вие ни дадохте доказателството, което търсехме — продължи Мусад. — Представете си физиономиите на французите, когато им показахме снимките на Хамел от Интерпол — международно издирван наемен убиец, за когото те бяха направили всичко, за да го защитят…
Той отново се усмихна и спря, като че чакаше някаква реакция от HP.
— Някой е платил да убият г-жа Аргос… — продължи Мусад почти пресилено бавно, след като не получи отговор. — И освен това този някой се е потрудил здраво, за да ви припише вината, г-н Петершон.
Светът на HP се люлееше, гаденето изведнъж отново го обзе и като по сигнал някой отвори вратата на колата отвън.
Секунда по-късно той стоеше на четири крака и повръщаше върху пустинния пясък.
Дежа вю!
Отговорът дойде само след минута.
Добре — мислех, че искаш да се откажеш ;)
Тя започна да пише жлъчен отговор, но после размисли. Чу Мике да се протяга на дивана и бързо изтри полученото съобщение.