Тръпката
Шрифт:
Едното ченге прелистваше паспорта. HP усети как по челото му избива капка пот, после още една. Дръжката ма куфара лепнеше в ръката му.
— Елосе? — измърмори ченгето, което държеше паспорта, а другият се ухили.
По дяволите!
Беше разкрит, ченгетата знаеха кой е!
Дали трябваше просто любезно да подаде документа си за депортиране и да доприпка с тях до участъка?
Hell no!
Време беше да направи това, което правеше най-добре, да си плюе на петите!
Направи внимателна крачка встрани и потърси пролука.
Ченгетата се размърдаха и
По местата…!
Дупката се разшири още повече.
Готовиии…!
Ченгето шефче погледна към него с вдигнати вежди.
— Не обичаш ли хокей?
— К-к’во?
HP остана на пръсти с поглед, все още фиксиран върху пътя си за бягство.
— Ел-Хо-Се 40 — Линшьопинг Хокей Клуб…?
40
Абревиатурата LHC на шведски се произнася Ел-Хо-Се, или както по-горе, в по-разговорен, слят вариант, елосе. — Б.пр.
Ченгетата се засмяха и си размениха погледи.
— Томас и аз сме от АИК — довечера играем с вас в Глобен 41 . Първите срещу последните, може да се каже…
— Да, разбира се… — смотолеви HP, докато мозъкът му се опитваше да зацепи.
Полицаят му подаде паспорта.
— Добре дошъл у дома, Линшьопинг, и късмет! Ще ви трябва…
11. Homecoming
— Натъкнахме се на проблем…
— Аха — това не звучи добре. Колко голям?
— Още не знаем точно — в момента правим оценка на ситуацията. Но може да стане така, че отново да използваме услугите ви…
— Окей — почти очаквах нещо такова. Всъщност вече направих някои приготовления…
41
Спортна арена в Стокхолм и най-голямата сферична постройка в света. — Б.пр.
Тя отново го беше сънувала.
Мъжът на лентата.
Докато се изкачваше нагоре по стълбите на излизане от метрото, тя се мъчеше да си спомни за какво се отнасяше сънят, но подробностите, доста дразнещо, все оставаха малко извън обсега и. Погледът беше единственото, което си спомняше. Онзи пронизващ черен поглед, който срещна в огледалото и който почти я остави без дъх. Беше го виждала и преди, много пъти. Но тогава бе принадлежал на съвсем различен мъж. Мъж, когото бе обичала — и мразела…
Но сега Даг беше мъртъв и тя бе продължила без него. Беше започнала нов много по-добър живот с някого, който не се държеше така зле с нея. Така че какво и ставаше? Защо един напълно непознат мъж изведнъж се оказваше толкова интересен, че тя го сънуваше?
Без никакво предупреждение онова чувство отново я обзе и тя спря намясто на тротоара. Точно както в колата долу в Дарфур, когато се устремиха
Но в същия миг, в който понечи да завърти главата си, светът се върна към нормалната си скорост, полезрението и беше препречено и силуетът изчезна.
Тя изчака няколко секунди, после мина между две паркирани коли и бързо пресече улицата. Нищо, никакво движение.
Никой не я следваше, пък и всъщност кой би го правил?
Тя зави зад ъгъла и сви по малка странична уличка, където спря пред една врата.
За кратко се поколеба, после въведе кода и за всеки случай се огледа през рамо, преди да влезе.
Два етажа по-нагоре извади връзката ключове и отвори входната врата.
След като някой се бе опитал да подпали апартамента на Хенке, застрахователната компания не само беше платила разноските за ремонт на хола, но и за блиндирана врата, така че ако някой обикновен взломаджия искаше да влезе, щеше да му се наложи доста да се озори. И щеше да остане разочарован, защото жилището беше необитаемо.
Вещите на Хенке все още стояха в склада, който беше наела, така че целият апартамент с изключение на матрака на пода беше почти празен откъм мебели.
Тя си наля чаша вода в кухнята и тъкмо я изпи, когато на вратата се почука. Три предпазливи потропвания.
Не си направи труда да погледне през шпионката, ами просто отвори.
— Моля те, без приказки — нека просто да се чукаме — каза на човека отвън.
Всъщност не би трябвало да го прави. Имаше толкова много причини да не се занимава, че вече беше изгубил бройката.
И все пак беше принуден.
Тоалетните изглеждаха точно така, както и при заминаването му.
Той намери правилната кабинка, заключи вратата и стъпи на тоалетната чиния. Огледа се неспокойно наоколо над ръба на кабинката, след което отмести внимателно един от панелите на тавана.
Заопипва окачените плочи от вътрешната страна и сърцето му започна да бие все по-бързо. За няколко секунди реши, че е изчезнал, че охраната го беше намерила. Или може би някой друг…
Няколко кабинки встрани някой се изкашля и от внезапния шум HP изтръпна.
Той се огледа паникьосано, видя някаква електрическа джаджа на тавана и за няколко мига бе убеден, че са го разкрили. Че вече са на път…
Но тогава върховете на пръстите му докоснаха нещо твърдо и той си отдъхна.
Как само го тресеше параноята понякога!
Логически погледнато, тоалетните в международния терминал бяха перфектното скривалище. На практика бяха невъзможни за надзираване. Но логиката не стигаше, за да обясни защо той взе малкия сребрист телефон.
Трябваха почти пет денонощия, за да се съвземе. Лежеше затворен в стаята, къртеше като труп и ставаше от леглото само за да отиде до тоалетната или за да пусне румсървиса — което на това елегантно място означаваше, че плащаше някакви дребни на умореното момче на рецепцията да затвори за малко и да отскочи до „Макдоналдс“.