Тръпката
Шрифт:
А вече беше прекалено късно да смени опашките, от двете му страни имаше метални прегради, а пространството зад него се запълни с нови пътници.
Какво, по дяволите, отнемаше толкова време?
Изглежда вещица най-отпред имаше проблеми с паспорта, виждаше я как маха с ръце към служителя, сякаш се опитваше да обясни нещо.
Той внимателно се огледа през рамо. Зад него беше пълно с хора, но все още нямаше следа от истинския Ласе Г.
— Здравей, Ребека, извинявай, че малко закъснях. Мисля
— Да…
Ребека погледна към Каролина Мудин, която се суетеше с чашите при касата.
Мудин беше най-младата в групата със своите двайсет и пет години, които я правеха и цяло десетилетие по-млада от самата Ребека.
Момчешкият вид на Мудин и късата и рошава коса я караха да изглежда дори по-млада, отколкото беше, което определено не беше плюс, ако човек се опитваше да затвърди мястото си в полицията. Възрастта продължаваше твърде често да важи пред качествата.
Но защо всъщност Мудин я беше помолила да дойде тук? Беше доста лаконична по телефона — каза просто, че иска да се срещнат.
Всъщност Ребека трябваше да настоява да изяснят всичко по телефона, но нямаше нищо по-добро за вършене.
Мудин се върна с кафето им и се настани на отсрещния стол. И двете отпиха внимателно от чашите си.
— Бях на нов разпит във ВР вчера и има нещо, което трябва да ти кажа…
Мудин очевидно говореше без заобикалки — нещо, което Ребека обикновено ценеше. Но това тук не звучеше добре.
— Окей?
— Ами размишлявах много над това, което се случи там, долу. В Дарфур. Всичко стана толкова бързо — цялата работа, евакуацията и така нататък. Почти нямахме възможност да поговорим… Нали Луде ни раздели веднага, щом пристигнахме.
Мудин погледна неуверено към Ребека, като че чакаше някаква подкрепа.
— Мм.
— Първо не бях сигурна, в смисъл… бях напълно концентрирана върху карането и хич не поглеждах напред. После настъпи пълен хаос, когато тълпата проби, стрелбата, прахта и да… всичко това.
Мудин и хвърли още един несигурен поглед, но лицето на Ребека не помръдна.
— Така или иначе, успях да помисля малко и сега впоследствие всъщност вярвам, че видях някой да тича пред колата, горе-долу докато ти висеше на вратата… Съвсем сигурна съм.
Ребека не можа да не трепне и Мудин изглежда го забеляза.
— Значи, не видях подробности, не видях оръжие или нещо такова, но по някаква причина цветът жълто се е загнездил в ума ми. Той имаше ли нещо жълто по себе си, шал или нещо друго веещо се?
— Найлонова торба — измърмори Ребека неясно. Тя прочисти гърло и продължи, докато сърцето и започваше да бие все по-бързо. — Извършителят носеше оръжието в яркожълта найлонова торба, която държеше с лявата си ръка.
— Мм… може спокойно да е било и торба и това казах и на следователя, когато ме попита. Пер Вестергрен, сигурно вече си говорила с него…
— Да, срещали сме се — потвърди Ребека и не можа да се сдържи да не се усмихне.
Каролина
— Добре, той задаваше страшно много въпроси за теб. Каква си като началник и така нататък. Казах, че сме служили заедно съвсем кратко, но че ти си един от моделите ми за подражание като охранител… Че винаги се държиш на сто процента професионално…
Ребека внезапно не знаеше какво се очаква да каже.
— Благодаря ти, Каролина… Ами… наистина оценявам, че ти… да, ами… показанията ти и всичко. Сигурно ще се окаже от голямо значение за разследването.
— Да, точно това каза и Давид… Той беше този, който предложи да се обадя на ВР и да поискам нов разпит.
— Давид?
— Да, Давид… Давид Малмен — каза Каролина Мудин и се усмихна с още една от онези нейни момчешко-момичешки усмивки.
Другата опашка продължаваше да се лее.
Вече можеше да е минал оттам.
Да е на сигурно.
Мамка му!
Макар че се опитваше да го раздава cool, не можеше да не се озърта, и му се стори, че ченгетата го забелязаха.
Бяха минали четири минути, а той още тъпчеше на едно и също място.
Ченгетата бяха почнали да го зяпат.
Взема да приключиш някой шибан ден, кучка проклета!
Още един поглед през рамо — все още никакъв Ласе.
Внезапно куките тръгнаха в негова посока.
Той запрелиства трескаво из паспорта си, опитвайки се да изглежда сякаш съдържанието беше адски интересно.
Полицаите вървяха спокойно покрай редицата хора. Минаха пет минути и му се стори, че забелязва някакво вълнение най-отзад на опашката.
Ченгетата си размениха погледи и един от тях каза нещо по радиомикрофона, закрепен на едното му рамо.
Fuckfuckfuckfuckfu…
— Ей ти!
Едното ченге посочи към него.
— Ааъъ какво… аз?
HP се опитваше да спечели време.
— Да, точно ти.
Ченгето го повика с жест и HP предпазливо се премести по-близо до преградата. Но полицаят продължаваше да маха и след още няколко секунди колебание HP приклекна и мина отдолу, след което направи няколко бавни крачки по посока на полицаите.
Какво да прави, по дяволите?
— Паспорта, благодаря!
Ченгето с най-много ленти на пагоните протегна ръка напред.
— Ъъъ… — HP погледна към изхода малко зад полицаите.
Ако си дадеше зор, можеше и да успее…
— Паспорта!
Полицаят хвана малката червена книжка, която HP все още стискаше в дланта си, и за секунда те останаха така — почти като при дърпане на въже. После HP отпусна хватката.
Ченгетата стояха рамо до рамо и нямаше никакъв шанс да се втурне между тях. Парапетът блокираше пътя му за бягство от дясната страна, а едва ли щеше да успее да ги заобиколи отляво. Трябваше да запази спокойствие, да изчака пролука…