Убийството на улица „Чехов“
Шрифт:
И във великолепно настроение, като се завърна вкъщи, още от вратата ще изумя жена си с един фатален въпрос:
— А ти, любезна, къде си била на 7-ми срещу 8-ми, да речем, към 11 ч. вечерта?
Обзалагам се на две пилета, сготвени със стафиди и кестени, че вечерята на инспектора няма да загуби нищо от хубостта си дори ако той не получи задоволителен отговор от благоверната си съпруга. Защото най-важното нещо в нашия инспекторски живот е да уловиш престъпника. Когато сполучиш, е, тогава можеш, разбира се, да си позволиш лукса от високо да гледаш на събитията, които стават в собствения ти дом. Затова още отсега предчувствувам, че пилето с кестените ще изям с великолепен апетит!
Щом колата пристигна, най-напред отидох до диспечерската служба при таксиметровия транспорт. За по-малко от половин час намерихме шофьора, който беше правил курс вчера заранта до улица „Чехов“. Яко червендалесто момче, хубавец.
— Откъде взе клиента си? — попитах го, след като му показах картата си. — От Центъра по епидемиологични проучвания на Овча купел, нали?
Той ме изгледа втрещено:
— Съвсем не! — рече. Личеше си, че беше излязъл наскоро от казармата. — Клиента го взех от улица „Коларовска“, мисля, че беше номер 35.
— Номер 45! — поправи го чиновничката. Тя беше разтворила един дневник и чукаше с пръст на онова място, където беше записан номерът на поръчката.
Почувствувах как някаква внезапна слабост започна бавно да размеква коленете ми.
— Какъв беше на вид клиентът ти? — попитах шофьора. — Висок, с червено шалче на врата и със сива шапка?
Момъкът се позамисли.
— За шапката не си спомням — рече той, — но за шалчето, да. Само че не беше висок, а среден на ръст, възнисичък. И слаб.
Коленете ми продължаваха да омекват, та трябваше да се преместя от един крак на друг. Попитах чиновничката дали мога да запаля. Запуших.
— Като стигнахте до онази къща на улица „Чехов“ защо от колата не излезе клиентът ти, ами слезе ти?
— Човекът ме помоли, другарю.
— Какво имаше във вързопа?
— Не знам, другарю. Беше сложено в голяма мукавена кутия и доста тежеше. Навярно беше от желязо.
— Къде занесохте туй нещо?
— Пак там, другарю. На улица „Коларовска“ №45. Човекът ми плати, благодари ми и си влезе вътре с багажа.
Завъртях номера на професора. Обади се сержантът Наум. Заповядах му да пита Басмаджиева как се казва брат й, на коя улица живее и на кой етаж. След половин минута сержантът докладва: „Братът на Басмаджиева се казва Иван Първанов Филипов, живее на улица «Коларовска» №45, етаж четвърти.“
Поблагодарих на шофьора и на чиновничката и излязох от диспечерската служба. А на моя шофьор заръчах:
— Булевард „Заимов“ и улица „Паун Грозданов“, ъгъла!
Попитах управителя на кооперацията за ремонт на битова техника:
— Работи ли при вас един човек на име Иван Първанов Филипов?
— Имаме такъв, другарю! — каза управителят и лекичко въздъхна.
— Ако съдя по физиономията ви, той не ще да е много цвете за мирисане?
Управителят повдигна мълчаливо рамене.
— Къде е този човек?
— От вчера е в отпуска по болест.
— Хм! — рекох. — Често ли „боледува“?
— Ами, както се случи! Според „частпрома“. Като се съберат повече уреди за поправяне, затваря се вкъщи и „боледува“. Вкъщи си е обзавел работилница. Намерил си е един-двама доктори, които му пускат медицински.
— Защо не го уволните! — рекох, макар че бях загубил вече всякакъв интерес към тоя тип.
— Как да го уволним, когато той оправдава отсъствията си с медицински бележки! — разпери ръце управителят. — Пък и се застъпват за него разни видни хора. Има сестра, секретарка на един известен професор. Тя два пъти ми е хленчила тук да не съм се държал строго с братчето и, защото, нали, той наистина си бил болнавичък още от дете!
— Щом се трогвате от хленчене — рекох, — ще си го носите този мръсник още дълго време на рамо!
Обърнах се кръгом и с един вагон яд и горчилка в душата си излязох навън. Имах чувството, че д-р Беровски се възнася към праведниците, както рисуват по иконите божия син да се възнася към своя отец. Туй възнесение много засягаше ръцете ми — усещах ги празни, толкова празни, просто ме боляха, както от силен студ.
Наблизо имаше телефонен пост. Завъртях шайбата и помолих да ме свържат с лаборанта Любенов.
— Е, как сте, какво правите? — попитах момъка.
— Да сме весели — не сме, но работим!
— Ами д-р Беровски как е, той как се държи?
— Нормално.
— Я ми кажи, Любенов — рекох, — да е излизал вчера докторът по някое време?
След малка пауза Любенов отговори:
— През работното време никъде не е излизал.
— Благодаря, приятелю! — и кимнах на слушалката като идиот.
Оставаше ми още една малка надежда. Реших и нея да сложа на везните, та дано някак да натежи оная паланца, върху която бях струпал бурмичките и колелцата на моята хипотеза. Тоя, дето беше носил касетката на ключаря, за да я отключи, той можеше да ме отведе до една голяма следа!
В София имаше двама ключари, които бяха майстори по старите каси. Единият се казваше бай Трифон, а другият — бай Петър.
Отидох при първия.
— Бай Трифоне — рекох, — да са донасяли при тебе за отключване една стара касетка марка „Буржев“?
Старецът помисли и поклати отрицателно глава.
— Сигурен ли си! — улових се аз за някаква сламка като оня удавник. — Преди седмица, преди месец, преди година?
Старецът пак поклати глава:
— Не помня да ми е носена касетка „Буржев“ ни вчера, ни завчера, нито преди година. На! — Той надяна очилата си и разтвори един опърпай тефтер, толкова овехтял, че приличаше да е отпреди Балканската война. Разлисти го, спря очи на една от последните му страници и започна да шари по нея с показалец, както прави вехтошар с тояжката си, когато рови захвърлени вехтории. — Нали ти казах, уважаеми,… ето… никакъв „Буржев“! Погледни сам, уважаеми, да се увериш!