Убийството на улица „Чехов“

Гуляшки Андрей

Тази хитра хубавица беше ли отваряла касетката на професора и успяла ли беше да прочете писмото на Радой? Ако съдех по агресивното й държане тази сутрин, тя беше прочела писмото. Впрочем чела или нечела — това нямаше значение вече, представлението, което аз режисирах, беше приключено.

— Благодаря! — кимнах й и прибрах двата ключа.

Тя натисна дръжката на вратата и по лицето и се изписа едно малко смущение. Попита ме, преди да излезе:

— Нали вие няма да изобличите брат ми заради… оня котлон?

Махнах отегчено с ръка.

— Той е болнав, необходими са му допълнителни средства, за да си набавя някои неща! — рече тя.

— Лека нощ! — махнах й за втори

път с ръка и обърнах гръб.

После, като излязох в коридора, сержантът Наум ми подаде един запечатан плик. От службата за птт проучвания ми съобщаваха, че на 7 срещу 8 януари т.г, към 11 часа вечерта ПО ТЕЛЕФОНА НА ПРОФЕСОРА СЕ ОБАДИЛ КМЕТЪТ НА РОДНОТО МУ СЕЛО. Разговорът продължил 3–4 минути. Сетне бил внезапно прекъснат ОТ СТРАНА НА ПРОФЕСОРА, а след 1 минута от централата преустановили връзката. Телефонът на професора продължил да отбелязва „заето“ още доста време.

И така, всичко заставаше постепенно на мястото си, за да се разкрие пред очите ми безутешната и отчайваща картина на една пълна неудача.

5.

Започнахме заключителното си съвещание точно в 5 часа следобед. Най-напред дадох думата на инспектора Манчев.

За разлика от тази сутрин, той беше без настроение, изглеждаше като да страда от зъбобол, не му се приказваше твърде.

— Както вие мислехте, другарю майор — започна той, — и аз мислех, че доктор Беровски е един от участниците в убийството. Издирванията ми за съжаление доказаха обратното. Тоест — опита да се поправи той — не за съжаление, а за негово щастие, не знам как точно да се изразя.

— За негово щастие! — каза Данчев.

— Добре, за негово щастие. Човекът с червеното шалче и със сивата шапка, дето пристигнал с такси вчера пред дома на професора към 10 часа сутринта, не с бил никакъв доктор Беровски, ами братът на Дора Басмаджиева, както тя ни уверяваше. Дора Басмаджиева не му е предала никаква касетка за от, почване, а ние заложихме на тази касетка всичките си надежди. Тя му е дала просто едни котлон, за да го поправи на „черно“. Не Беровски значи, а лично професорът е занесъл касетката си при ключаря бай Петър, за да я отключи. Бай Петър отключил тази касетка, но не я заключил повторно, защото на професора му се досвидяло да плати. Обстоятелството, че професорът оставил касетката отключена, показва, че той не е държал особено на книжата, които се намирали вътре. Доктор Беровски и Дора Басмаджиева са прочели писмото на Радой. Това писмо им е вдъхнало надежда, че професорът ще им припише ако не целия апартамент, то поне част от него. Така че само едни побъркани хора могат да убият човек, от когото очакват имот. А тъкмо напротив, Беровски и Басмаджиева не са от тия хора, дето не знаят къде зимуват раците. Според мене и двамата — и докторът, и Дора — за съжаление, пардон, за щастие, нямат пръст в убийството на професора.

Манчев замлъкна, запали цигара и с кисело изражение пое надълбоко от дима.

— Понеже моята хипотеза се схожда с тази на другаря Манчев отчасти или изцяло — рекох, — аз предлагам да се изкажа веднага след него. Имате ли нещо против, другарю Данчев?

— О, моля ви се! — каза Данчев. — Аз и без това правя моите изследвания по съвсем друг път.

— Е, дано вие да ни изненадате с някоя приятна вест! — рекох.

После им разказах всичко, каквото бях чул от Кодов.

Разказах им, че Веселин Любенов беше потвърдил думите на Кодов.

И като капак на тоя разказ прочетох им справката, която бях получил от службата по птт.

След кратко мълчание Данчев каза:

— Какво

да се прави, случва се животът да обърне с главата надолу някои наши хипотези. Уж търсим обстоятелствата, които да подкрепят подозренията ни, случва се тъкмо обратното — откриваме обстоятелства, които правят първоначалните ни подозрения на пух и прах. Нещо подобно се е случило и с вас.

— Няма „вас“ и „нас“ — рекох. — Ние действуваме общо, преследваме една цел.

— Това е безусловно вярно, ние преследваме една цел, но ще се съгласите, другарю майор, че по пътя към тази цел вие с Манчев тръгнахте по една посока, а аз, с ваше разрешение, си избрах друга.

Нямах настроение за приказки, затова кимнах в знак на съгласие и го приканих да докладва.

Разказът му се състоеше в следното:

Още в самото начало на предварителното следствие той се усъмнил в подбудите, които ние с Манчев сметнахме, че лежат в основата на престъплението — материалната заинтересованост на Кодов и користолюбивото славолюбие на доктор Беровски. Като изследвал начина, по който било реализирано убийството, той дошъл до заключение, че било извършено „диво“, а дивите убийства според него обикновено се обуславяли от „диви страсти“ и повече или по-малко — от „диви“ по манталитет хора.

От дивите страсти най-дива била „мъстта“, жаждата за отмъщение. Жаждата за отмъщение избухвала най-често у ревнивци, у хора, които смятали честта си за „ограбена“ или „погазена“, или „засегната“ и прочие от тоя род. А професорът, от която и страна да го погледнел човек, не бил способен нито да „ограби“, нито да „погази“, нито да „засегне“ някому честта. Следователно той не е бил, нито могъл да бъде обект за отмъщение.

Тогава на Данчев хрумнала мисълта, че в случая ставал въпрос за някаква фатална ГРЕШКА. Просто отмъстителят убил професора по погрешка и туйто.

Тогава — кой е бил ИСТИНСКИЯТ ОБЕКТ на отмъщението? Как професорът е бил отъждествен, т.е. сбъркан с истинския виновник?

И най-посредственпят криминалист знае, че грешките стават, когато ОБСТАНОВКИТЕ, сред които живеят мнимият и истинският виновник, са СХОДНИ. Сходните обстановки благоприятствуват в най-висша степен грешките.

И така, Данчев си поставил за задача да изследва дали в непосредствено съседство с професора съществува обстановка, сходна с неговата.

Тази задача била решена с успех. На гърба на №80 на ул. „Чехов“ се издигал блок-близнак на №26 на ул. „Дзержински“, която била успоредна на улица „Чехов“. Вход „Б“ на блок №26 на ул. „Дзержински“ гледал срещу №80 на ул. „Чехов“, а пътят между Чеховия 80 и 26 на „Дзержински“ минавал през едни открит двор, дълъг най-много двадесетина крачки.

Така през онази тъмна и снеговита нощ на 7 срещу 8 януари отмъстителят сбъркал Чеховия 80 с блока на „Дзержински“ 26.

И понеже блоковете били близнаци, вторият етаж, където живял професор Астарджиев, си приличал като две капки вода с втория етаж, където живял някой си инженер Чохмаджиев.

Професор Астарджиев бил припознат от отмъстителя за тоя същия инженер Чохмаджиев и съответно заклан.

А каква била вината на Чохмаджиев?

Бидейки директор на една мина в Барутин, Чохмаджиев бил заподозрян, че изнасилил някоя си Фанка. Разследването не установило виновността на Чохмаджиев, но братът на Фанка, някой си Ралчо, се заклел в костите на всичките си деди, че непременно ще заколи тоя инженер. На два пъти опитвал да свърши тая работа, но Чохмаджиев все вадил късмет. Накрая Чохмаджиев заминал за София, но когато товарили багажа му, показал се Ралчо и пред всички се заклел, че не в София, ами на оня свят да замине, пак ще го намери, за да му „отрежи гръцмуля“.