Убийството на улица „Чехов“
Шрифт:
— След първата наздравица. Бяхме всички на масата, само жена ми я нямаше още.
— Колко беше часът?
— Около десет.
— Казваш, че всички сте били на масата. Кон поточно?
— Моя милост, доктор Беровски, доктор Анастаси Буков, Веселин Любенов и професорът, разбира се. В този час той беше още жив, нищо му нямаше.
Запалих цигара. Една такава мъртва тишина беше се изведнъж възцарила в душата ми, че дори се уплаших малко. Помълчах някое време, после попитах:
— Казваш, че Веселин Любенов и доктор Анастаси Буков са били на масата, когато професор Астарджиев е заявил, че вилата в Бояна ще прехвърли на дъщеря си.
— Вече ти изброих хората, дето бяха на масата! — рече Кодов.
— Ти кога пристигна на вечерята?
— Беровски, Буков, Любенов и аз, четиримата, пристигнахме
— И кого заварихте в апартамента?
— В апартамента заварихме само професора. Шеташе.
— А икономката му Дора Басмаджиева?
— Тя си отива обикновено към 5 часа.
— По какъв повод професорът отвори дума за вилата си в Бояна?
— Той беше в особено настроение. Приповдигнато, тържествено, и както се случваше често напоследък — и малко тъжно, поради болестта му. Той отиваше много на зле със сърцето си. Но, общо взето, настроението му тази вечер беше приповдигнато.
— Имаше ли причини за такава приповдигнатост?
— Имаше. Другите знаеха за тази работа, по аз я научих, когато той вдигна първата наздравица. „Скъпи мои — каза човекът, — днеска аз депозирах в министерството заявка за откритието си срещу грипа. Това мое откритие не излезе, както аз го бях замислил първоначално, срещу всички грипове, но все пак? Срещу всички грипове е невъзможно да се изнамери една обща ваксина. Но моята ваксина — каза старецът — непременно ще предпазва хората от тия и тия грипове! — Той ги изброи по групи. — Затова — продължи той — днешния си имен ден аз посрещам с голяма радост!“ И изпи, бедният, цялата си чаша вино наведнъж. Туй беше нещо невероятно и затова аз заключавам, че тази вечер той беше в много приповдигнато настроение. Друг път той отпиваше по няколко глътки.
— Значи професорът каза, че е депозирал вече заявката си, така ли?
— Ами да, туй го чухме всички. После разбрах, че Беровски и Буков са знаели, по той повтори за тази работа, защото му беше драго.
Аз въздъхнах и помълчах. Хипотезата ми, че Беровски е убил професора или е участвувал в убийството, за да ограби откритието му — тази моя хипотеза се пръскаше на парченца като стъклена чаша, изпусната на камък. Каква „тайна“ ще краде Беровски, когато тази „тайна“ е била вече регистрирана на името на професора? За какъв дявол ще го убива?
— Как се държа д-р Беровски? — попитах унило.
— Целуна ръка на професора, а професорът заяви, че без неговата цепна помощ той не би постигнал целта си.
— Кажи сега за вилата! — рекох.
С Беровски пропаднах, сега имах малка надежда в Кодов. Че професорът му бил обещал вилата, че другите гости били чули това негово обещание — тия неща бяха още в сферата на приказките. Може би Кодов си ги измисляше сам.
— На професора му беше чоглаво, че синът му Радой отсъствува от тържеството — започна Кодов. — По едно време се сети за някакво си писмо, което бил получил наскоро, и ненадейно бръмбар му бръмна в главата да ни прочете това синовно писмо. Той се обърна към доктор Беровски и му рече: „Иди в килера, моля ти се, и извади от касичката туй писмо на Радой!“ Доктор Беровски, освен дето му беше пръв помощник в научната работа, беше същевременно и негов домашен приятел, домашен секретар и любовник на икономката му, така че познаваше всяко кътче от апартамента и знаеше всяко нещо къде се намира. Той донесе писмото на Радой и професорът ни го прочете на висок глас. Да си кажа правичката, аз лично останах втрещен от благородния жест на Радой, защото това момче не страдаше от кой знае какви братски чувства към сестра си. Затова като чух каквото беше написал, не се сдържах и извиках: „Брей, той да не е издрънкал писмено тия неща в пияно състояние?“ А моят тъст въздъхна, поклати глава и рече: „Радой е станал голям човек в Либия, директор е на смесена компания за добив на нефт, оженил се е за богата либийка и затова гледа през куп за грош на синовните си наследствени права. Той се отказва от боянската вила в полза на сестра си, отказва се от участие в делбата на тоя апартамент и като дойде тия дни в София, навярно ще се откаже и от имота ми на село. Доколкото разбрах, той е милионер и за него тия неща сега са дреболии!“ Аз не се сдържах от радост и извиках: „Да живее моят шурей, аз винаги съм мислел, че той е най-благородният човек на света!“ —
Казах на Кодов, че ако свидетелите потвърдят думите му, той ще бъде освободен не по-късно от 8 часа.
Преди да се сбогуваме, аз го попитах:
— Според тебе професорът имаше ли врагове?
— Освен тия негови грипове, други врагове нямаше — отвърна Кодов.
Чувствувах се замаян, объркан и отчаян като ония нещастни кучета, дето стопаните им ги губят в самия най-оживен център на града.
3.
Любенов ме чакаше в гостната на покойния професор Астарджиев.
— Любенов — рекох му, — професор Астарджиев прочете ли снощи едно писмо от сина си Радой?
— Прочете го! — каза Любенов.
— Заяви ли професор Астарджиев, че ще прехвърли вилата си в Бояна на дъщеря си Надя?
— Заяви.
— Съобщи ли за намерението си да припише своя апартамент на доктор Петър Беровски?
— Съобщи.
— В колко часа прочете писмото и направи това съобщение?
— Беше около десет часът.
— В такъв случай Кодов и Беровски са хората, които са имали въпиещ интерес професорът да остане жив — поне до деня, в който ще успее да уреди „де юре“ наследствените им права. Това са хората, които са били най-малко заинтересовани и най-малко облагодетелствувани от една евентуална негова преждевременна смърт. Така ли е?
— Хм? Сигурно! — повдигна Любенов рамене.
— Доктор Анастаси Буков ще потвърди ли твоите показания?
— Има си хас да не ги потвърди! — усмихна се Любенов.
Благодарих му и го изпратих да си върви.
4.
Дора Басмаджиева ме очакваше в спалнята на Радой. Тя беше облякла палтото си, готова беше за излизане, стоеше в средата на стаята и ме гледаше с нескрито озлобление.
— Нямате никакво право да злоупотребявате с търпението ми! — рече тя.
— Моля ви се! — разперих аз ръце. — Вие можете да си ходите, когато поискате! Ако щете — още в тоя момент!
Тя тръгна към вратата.
— Само на един въпрос бих ви помолил да ми отговорите — по въпроса за ключа от черпня вход. Как тъй се случи, че забравихте да заключите тоя вход?
Както беше сложила ръка върху дръжката на вратата, тя се извърна към мен и злобното изражение на лицето й тутакси се стопи. Сега тя приличаше може би най-истински на себе си: беше нежна, но с хладна хубост, чувствителна, но с пресметлив ум.
— Когато вчера чух професора да се прибира, стори ми се, че разговаря с жена. Помислих, че е дъщеря му Надя. А с Надя не исках да се виждам, нито пък той желаеше да се състои тъкмо на именния му ден такава среща помежду ни. Избягах в килера. После чух външната врата да се затваря, тогава се измъкнах през черния вход и се спуснах по стълбите. Ключът остана в мен.
Тя извади от чантичката си два ключа и ми ги подаде.
— Единият е от главната врата, другият, по-малкият, е от черния вход. Преди един час донесоха бърза телеграма от Радой, че утре пристига със самолет. Предайте му, моля, тия ключове, тъй като той се явява пряк наследник на баща си.