Убийството на улица „Чехов“
Шрифт:
— Няма ли да поканите жена си на тази тържествена вечеря? — попитах.
— Жена ми? Какъв сте недосетлив! Ами че тя е в траур, другарю, как може!
— А доктор Беровски?
— Той не е по веселата част. Освен това, като добър и верен приятел на покойния ми тъст, той ще е в мрачно настроение. А когато докторът е в мрачно настроение, той е способен да ви направи на салата, не обичам такива?
— Виждам, че обичате лукса и че сте „човек на живота“, както се изразяваха едно време простите
— Според щатната таблица, другарю.
— Да речем, че тя ще ви стигне за раците и пъстървата. А за уискито, за „Нина Ричи“ от улица „Риволи“ и за прочие от любимите ви удоволствия — откъде взимате?
Той ме изгледа насмешливо и повдигна рамене.
— Кажете — рекох. — Откъде взимате?
— Имам си източници!
— Например?
— Финансови начети, другарю, не са ми правени, а за кражби не съм даван под съд. Останалото си е моя работа.
Погледнах отново справката.
— Според мои лични сведения, другарю Кодов — рекох, — вие дължите на домакина на новотела и на главния му барман около 10 хиляди лева общо. Според други сведения съм останал с впечатление, че дължите още толкова пари на разни лица поради загубени партии на комар. Всичко прави към двадесет хиляди лева дългове. Предполагам, че нямам грешка — или вие ще възразите?
— Защо ще си губя времето да възразявам! Сметката на задълженията, засягащи честта ми, общо взето, е приблизително точна.
— Радвам се, че по този въпрос между нас не съществуват съществени различия. Любопитен съм да зная как смятате вие да възстановите на длъжниците си тия двадесет хиляди лева? Това не са малко пари.
Той се засмя пак така весело, като разтегна нашироко устни.
— Всичко на тоя свят е относително, другарю… как ви беше името? Канделаров. Да, другарю Канделаров, всичко на тоя свят е относително. Двадесет хиляди са и много, и малко. Всичко зависи от обстоятелствата. Един „дюшеш“ може да оправи нещата за нула време, един „епиек“ може да ги забатачи още повече. Обстоятелствата, шанса или малшанса — от това зависи какъв цвят ще има животът: розов или черен.
— Все пак — рекох — двадесет хиляди са доста пари. Горе-долу колкото струва вилата на покойния професор Астарджиев в Бояна.
Очаквах, че при споменаването на вилата в Бояна по лицето на Красето Кодов ще премине една неизбежна тръпка. Нищо подобно! Кодов се ухили още повече.
— Какви ги приказвате, другарю? Канделаров! Вилата в Бояна струва най-малко тридесет хиляди!
— Може би! — рекох. — Не съм много запознат с тия неща. Но си мисля — продължих след кратка пауза, — мисля си, че едни тридесет хиляди биха ви свършили добра работа.
— О, разбира
Че защо да не я продадете?
— Хм! — наведе глава към лявото си рамо Кодов. — Само да съм продумал за продажба и моята съпруга ще ми извади и двете очи!? И защо да я продавам, мътните я взели! Нека да има място, където скъпоценната ми половинка ще има място за отдих и почивка съботен и неделен ден.
— Кодов — рекох, като се наведох напред и се вторачих в очите му, — вие говорите така, като че ли тази вила в Бояна е вече във вашата кесия?
— Ами да! — възкликна Кодов и разпери ръце. — Туй за вилата, слава богу, с вече свършен факт!
В сърцето ми запърха голяма радост. Едни камбани забиха вътре в мен като на голям празник.
— Радвам се — рекох, — много се радвам за тази вила. Но как я скътахте в кесията си? Просто не ми се вярва. Хайде, разкажете!
— Няма какво да се разказва! Всичко стана много просто.
— Как така — просто? Аз подочух, че професорът имал намерение да прехвърля вилата в Бояна на сина си Радой!
— Имал, ама не би!
— Защото ти му попречи? — Отново се вторачих в него и повторих още по-бавно: — Защото ти му попречи, нали?
Сега тон на свой ред се втренчи в лицето ми, гледа ме съсредоточено някое време, после прихна гръмогласно да се смее.
— Не се смей, а разказвай, каквото има да разказваш! — рекох строго. Психологическият момент беше настъпил и аз му заговорих безцеромонно на „ти“. — Разказвай! — чукнах с пръстена си по масата.
Той извади нова папироса, щракна със златната си запалка и пак издуха пад главата ми голямо кълбо дим.
— Няма сензации! — рече топ. — Аз съм по природа хрисим човек. Разярявам се само когато три пъти подред хвърлям лош зар.
— Чакам да чуя, гражданино Кодов, по какъв начин си осигурил вилата в Бояна за себе си! — рекох със смръщени вежди.
— Слушай! — рече той и насмешливият му поглед стана изведнъж неприязнен. — Слушай! — повтори той. — Ако са мислиш, че заради една пършива вила ще убия човек, и то тъста си — тебе трябва тутакси да те уволнят и да те изпратят на лечение в болницата за смахнати хора!
— Чакам да чуя, гражданино Кодов, КАК и по какъв НАЧИН си осигурил вилата в Бояна за себе си! — рекох за трети път. И понеже продължаваше да мълчи, предупредих го: — Няма да излезеш оттук — рекох, — докато не ми отговориш задоволително на този въпрос. Приказвай!
— Професорът го заяви снощи публично, пред ЦЯЛАТА компания — отговори троснато Кодов.
Помълчах, вслушах се в себе си — там само ехото от камбаните се чуваше още. А самите камбани сякаш бяха престанали да бият.
— КОГА каза това?