Убийството на улица „Чехов“
Шрифт:
Данчев не знаел нищо за тия работи, но отишъл в районния участък и попитал дали около Чохмаджиев нямало „нещо“. Тогава му казали, че Чохмаджиев бил представил оплакване срещу някой си Ралчо от село Барутни, който го заплашвал с убийство заради измисленото изнасилване на сестра му.
— Ето как стигнах до сърцевината на това престъпление! — каза тържествено Данчев. — Пристига Ралчо, сбърква къщата и вместо да си отмъсти на Чохмаджиев — забива ножа си в гърба на професора! След това произлиза бърканица, жертва на която са Красимир Кодов и доктор Беровски.
— А имаш ли доказателства, драги
— Погрижил съм се, драги колега! — усмихна се скромно и скъпернически Данчев, но в ъгълчетата на скептичните му тънки устни лумнаха тържествени чувства. — Той погледна часовника си. — От управлението ми обещаха справка точно в 6.30 часа. Ще ми позволите ли, другарю майор?
Часът беше точно 6 и 30.
Манчев смучеше намръщено цигарата си, а аз си мислех тъжно дали през евентуалния успех на Данчев ще мога да позакърпя някак си собствения си неуспех.
Но Данчев се завърна от телефона с потъмняло лице. Сива пепел беше покрила лумналите тържествени чувства по краищата на тънките му устни. Той повдигна рамене:
— Дявол някакъв се подиграва с нас! — рече той. — И аз май ударих на камък.
— Че как иначе! — обади се мрачно Манчев.
Данчев помълча малко и рече:
— Този Ралчо, вместо да дойде да убива, играл хоро на сватбата на сестра си Фанка. Насилникът бил някакъв местен миньор. Сторил мръсотията, за да кандисат старите да му дадат Фанка за жена.
— Туйто! — махна Манчев с ръка.
Не ми стана ясно каква мисъл влагаше той в това махане с ръка.
Но някоя и друга минута помълчахме всички.
— И все пак кой е убиецът? — попитах аз.
Понеже никой не ми отговори, аз облякох бавно палтото си и тръгнах към генерала.
На улицата ме посрещнаха ледени ветрища и сняг.
6.
Почаках при едного от адютантите му, а когато стана 8 часът, той ме прие — изправен до бюрото си, огромен, посивял, със строги, но незлобливи сиво-синкави очи.
Поисках позволение да му докладвам. Той ми кимна мълчаливо да седна, а сам започна да се разхожда бавно и с безшумни стъпки по плътния и с убити топове килим.
Когато завърших доклада си, той продължаваше още да се разхожда тихичко напред и назад.
После той се спря на бюрото си и впери тежките си очи в лицето ми.
— Е? — попита той. — Ас обстоятелствата какво стана, не ти ли помогнаха? Нали според предложените обстоятелства около убийството Красимир Кодов и доктор Беровски бяха вътре с двата си крака?
— Обстоятелствата около убийството рухнаха в процеса на разследването, другарю генерал!
— Чудно нещо! Една солидна вила в Банкя за Кодов, едно знаменателно научно откритие плюс солидна част от обширен апартамент за доктор Беровски — и от това да не излезе нищо?
— Съжалявам, другарю генерал!
— Съжаляваш ли? Аз пък на твое място бих се зарадвал, другарю следовател!
Понеже замълчах, той продължи.
— Аз бих се радвал, ако в такова вулгарно убийство не са замесени МАТЕРИАЛНИ ИНТЕРЕСИ! Разбираш ли ме добре?
— Позволете ми
— Като човек от по-старото време аз ще ти кажа, че когато материалните интереси се превърнат в корист, в цел на живота, в командир на човешкото поведение — от това по-страшно нима. Затуй ти заявявам, че ще се радвам, ако в тази мръсна афера не са замесени материални интереси!
Генералът седна пред бюрото си и се облакъти на зеленото сукно. Чуваше се как навънка вятърът вие и засипва стъклата със сняг.
— Ще ми разрешите ли да кандидатствувам отново за старото си преподавателско място? — попитах.
Той протегна ръка за пакетчето си цигари второ качество без филтър, възнамеряваше да запали, преди да ми отговори, но в тоя момент един от телефоните, дето бяха на бюрото му, меко иззвъня.
Той повдигна слушалката. Оттатък му съобщаваха нещо приятно и аз виждах как лицето му мигновено просветна и как строгият сиво-синкав поглед на очите му става все по-мек.
— Предайте му, моля, моите поздрави и моите благодарности! — кимна генералът пред слушалката. — Ще го чакам след един час! — продължи той. — Или не, когато на него му с удобно. Аз ще бъда тук.
Той постави слушалката и с тържествен израз на лицето ми съобщи:
— Убиецът на професор Иван Астарджиев току-що е задържан!
Аз се изправих като изхвърлен от пружина. Пред очите ми зашариха червени кръгове и кръгчета. В ушите ми забучаха водопади.
— А вие идете да си починете! — дочух гласа му през шумотевицата на водопадите. — Утре ще разговаряме по нашия въпрос. Лека нощ!
Разказ на доктор Анастаси Буков
1.
Неделя по обяд погребахме професора. Казвам „погребахме“, защото погребението беше организирано от колектива при Центъра на епидемиологични проучвания, а не от членовете на неговото семейство. Като отбелязвам това обстоятелство, аз не искам да бъда разбиран криво — в смисъл, че дъщеря му Надя или синът му Радой са отказали да почетат с последни грижи своя родител. Нищо подобно! И Надя, и Радой, че и Кодов като зет на професора — всички бяха готови да изпълнят на драго сърце своя синовен и роднински дълг. Радой например настояваше да купи ковчег „лукс“ за баща си и да уговори дузина специални таксита за погребалната процесия, а Кодов, тоя великодушен и благороден човек, той предлагаше да даде на участвуващите в погребението тържествен банкет в церемониалната зала на новотела. Но тия изпълнени със скръбна обич пожелания, особено тържественият банкет, бяха отхвърлени много решително от дирекцията на института. Дирекцията уреди всичко на своя сметка и макар ковчегът да не беше от класа „лукс“ и да имаше в погребалната процесия само 4 таксита (обикновени); и след спускането на скъпия покойник в гроба да беше раздаден по един скромен сандвич от двете прислужнички при института; казвам, макар всичко да носеше печата на въздържаността — погребението излъчваше достолепие. Както и да се гледа на нещата, едно погребение от името на обществен институт е чест, която не се оказва човеку току-тъй.