Умирай само в краен случай
Шрифт:
Емигрантката не закъснява да се яви, облечена в предизвикателния тоалет на западната мода, един лилаво-пепеляв копринен костюм, който чудесно би подхождал на кабинета оттатък и който е достатъчно тесен, за да подчертава добавъчно и без туй щедрите форми на бюста и тазовите части.
— Наистина съм поласкана от вниманието, мистър Дрейк — изчуруликва тя на родното си лондонско наречие, като грациозно подава пълничката си бяла ръка отпърво на шефа, а сетне на мене. — Уви, вие пиете скоч…
— А вие какво бихте предпочели? — пита рижият, като й предлага стола до себе си.
— Шампанско, естествено. Концентратите състаряват, ако не го знаете…
— Шампанско? А какво количество, смятате, ще ви стигне? Една бутилка? Три бутилки?
— Може и повече — свива пълните си рамене дамата. — Стига, разбира се, да получа обичайния процент.
— Процент ли? — ококорва сините си очички Дрейк. — Чувате ли, Питър? Тя иска не само да пие шампанското на шефа си, но и да получава процент за пиянската си дейност… Не, това… Не, това наистина…
И той се разсмива с ниския си дрезгав смях, разсмива се тъй, както никога не съм го виждал да се смее, чак додето на очите му се появяват сълзи.
— Не, това… Не, това наистина надхвърля всяка граница — произнася рижият, когато съумява донейде да обуздае смеха си.
— Драго ми е, че успях да ви развеселя, мистър — произнася мило бедната емигрантка, като в същото време ми хвърля изпитателен поглед в смисъл „тоя с всичкия си ли е?“
— Да, но ме и изтощихте, скъпа Хилда… Ох… Поръчайте една бутилка шампанско, Питър… Не, това наистина…
Успокоена от факта, че шампанското все пак се явява, дамата кръстосва пълните си бедра, нещо не твърде лесно при тая тясна пола, и непринудено взема една цигара от пакетчето, което й подавам.
— Не допусках, че сте такъв веселяк, мистър Дрейк — признава тя. — Чувала бях за вас съвсем други неща.
— Какви, дете мое? — любопитствува шефът, възстановил най-сетне обичайния си лениво-добродушен израз.
— Не много ласкави… Нали знаете, хорските езици…
— Знам, знам — кима рижият. — И нищо чудно, че аз също съм чувал за вас някои неща…
— Тъй ли? — изпъчва могъщия си бюст дамата. — И какво точно сте чували?
— Ами например, че не сте никаква емигрантка…
— О, ако е това… — мис Хилда прави небрежен жест в смисъл, че няма намерение да се занимава с дреболии.
Изобщо тя не изглежда дребнава и заобленото й бяло лице изразява известно благодушие, далеч по-естествено от това на Дрейк. Тъй че ако трябва да вярваме на първите впечатления и да се занимаваме с класификации, би следвало да поставим пълната Хилда по-скоро в категорията на моята стопанка Дорис, отколкото в категорията на кобри като Бренда.
— Ето, виждате ли как западат нравите в Сохо? — обръща се към мене червенокосият, когато подир следващия разюздан номер на дансинга отново се възцарява относителна тишина. — Нашата мис Хилда вместо да се чувствува поласкана от вниманието на шефа, повдига въпроса и за процент…
— Но аз наистина съм поласкана, мистър… — бъбри дамата, след като пресушава третата по ред чаша. — И вие просто не ме разбрахте…
— Добре, добре — мърмори рижият. — Ще имаме достатъчно време да видим дали и доколко ще се разберем.
А сетне, като се обръща пак към мене, добавя:
— Да, приятелю, Сохо наистина запада. Няма я някогашната желязна дисциплина… няма го някогашния морал… И какво чудно, когато дори цялото Обединено кралство е в упадък? Нали в края на краищата ние сме само част от Обединеното кралство, Питър? Едно време младите отиваха в колониите, за да се учат на бизнес и на героизъм… А днес… Днес стават наркомани или екстремисти… Защото няма силна ръка, Питър… Защото политиката не можа да роди туй, което роди Сохо — един човек на принципите и на дълга, като стария Дрейк…
В тоя миг оркестърът наново гръмва и лишен от възможността да продължи бъбрежа си, шефът апатично насочва поглед към дансинга, където — ако се вярва на конферансието — предстои незабавното появяване на пламенната и необуздана мис Незнамкояси.
И дали защото въпросната мис успява с необуздаността си да разпали въображението на стария Дрейк или напротив, да го призове за сън, ала едва номерът свършил и червенокосият потупва бащински по рамото бедната емигрантка:
— Да ставаме, мое дете… В къщи, ако не ме лъже паметта, също има шампанско… На друго не ви съветвам да разчитате, но шампанско ще се намери…
За да изпълня даденото на Линда обещание, аз съм си дал труда да задмина в тоя ранен утринен час милата Дрейк-стрийт и да потърся място за нощуване значително по-далеч, в квартала Ковън гардън и по-конкретно, в квартирата на мис Грей.
Развиделява се и скуерът, дето братски съжителствуват Кралската опера и халите за цветя, е пуст, ако не смятаме изправения на един ъгъл полицай в тъмна каска, който ме удостоява с бегъл поглед, за да провери до каква степен съм пиян.
Не съм пиян, пък дори и да съм пиян, това не е от скоча, а от безкрайните монолози на Дрейк, които човек е задължен да следи, въпреки цялата им монотонност, за да не изтърве между обилния и излишен бъбреж някой намек, заслужаващ по-сериозно внимание.
— Вие изглежда просто умирате за компанията на тоя човек — забелязва Линда, станала да ми отвори. — Почвам вече да отгатвам дълбоко скрития у вас мазохист.
— Мазохист ли? — избъбрям, като влизам в приятно затопленото и покрито с бели кожи помещение. — Аз съм също такава жертва като вас. Но мазохист…