Умирай само в краен случай

Райнов Богомил Николаев

— Напълно.

— Тогава минавам към втората част от задачата. Необходима ни е точна информация за хода на операцията: кога стоката ще бъде докарана с парахода и кога ще пристигне във Виена. Първата част на тая информация, е, мисля, в ръцете ви, защото вие изпращате съобщенията.

— Да, но след като Дрейк ми ги продиктува.

— Естествено. В такъв случай, щом Дрейк ви ги продиктува, тутакси ще ми ги съобщите. Остава, значи, втората част…

— Тя е и най-трудна. Нямам никакъв достъп до кореспонденцията на Дрейк.

— Ще имате достъп, не

се безпокойте — промърморва нехайно Мортън. — Не искам да ви наскърбявам, но когато наближи времето да получим съобщението, Дрейк вече няма да бъде между живите.

Той почерпва гърлото си с малко скоч, оставя чашата върху подноса и добавя:

— И още нещо, мистър: вие разбирате, че не само сигурността на операцията, а и собствената ви сигурност зависи изцяло от дискретността ви. Това е нещо съвсем елементарно, обаче все пак съм длъжен да ви го напомня.

Домакинът вече се е вдигнал от креслото, тъй че аз също се вдигам, оставям чашата върху подноса и поемам подадената ми вяла ръка.

— И не забравяйте, че това е приемният ви изпит, мистър — напомня ми Мортън на прощаване.

— Няма ли да е прекалено нахално от моя страна, ако запитам с кого все пак имах честта да разговарям? — казвам, преди да се оттегля.

— Нима не знаете? — учудва се домакинът.

— А откъде мога да знам?

— Да, наистина — съгласява се той. — Името ми е Мортън, а ето и телефонът ми…

Той се присяга към бюрото, взема от там визитната си картичка и ми я подава:

— Запишете си го в главата. Няма смисъл да носите у себе си веществени документи.

— Записах го — избъбрям, като му връщам картичката.

Това е и краят на разговора. Впрочем, не съвсем. Защото едва съм хванал ръчката на вратата, когато наново чувам зад гърба си гласа на Мортън:

— Кой беше номерът на телефона ми, мистър Питър?

Казвам му го.

— Значи имате добра памет. Това е хубаво. В такъв случай вероятно ще си спомните и какво точно сте правили миналия петък вечерта…

— Петък вечерта?… — повтарям, като си придавам вид на човек, ровещ се в паметта си. — В петък вечерта бях точно там, дето одеве ме прибраха вашите хора.

— Сам или в компания? — продължава да любопитствува домакинът.

— В компанията на една дама.

— Е, щом е дама, нека не нарушаваме кавалерската дискретност. И вие прекарахте при тая дама цялата нощ?

— Съвсем не. Заведох я към десет часа до „Ева“.

— А после?

— После се прибрах в хотела.

— Така, направо?

— А как другояче?

— И никой не ви видя?

— Напротив: видя ме хотелиерката, мис Дорис.

— Всъщност, това са подробности без значение — признава Мортън и с дружески жест ми дава да разбера, че съм свободен.

Излизам най-сетне, като си казвам, че трябва веднага да поговоря с Дорис. Дано само някой друг не ме е изпреварил.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Филмът върви тегаво, сякаш сценаристът не е решил какво точно има да каже и изобщо има ли да казва нещо, а режисьорът

е дал воля на оператора да разхожда камерата си накъдето му скимне. И едва към последния четвърт час забелязвам, че времето, също както и лентата, вече свършва, авторите побързват да струпат едно подир друго толкова събития и ненадейни обрати, че на зрителя му се замайва главата. Имам предвид себе си. За другите не мога да съдя.

Амбицията на филма е да регистрира всекидневието на някакъв криминален инспектор от Сан Франциско, който се опитва някакси да се справя с благородната си мисия. Опитва се, обаче не успява, защото е притиснат от една страна от престъпния свят, а от друга — от корумпираните си или мекушави шефове. Изобщо една история с много кръв и много смърт. Прочее, нищо чудно, че когато най-сетне прожекцията свършва и излизаме на улицата, Линда промърморва:

— Все тия зверства и това насилие…

И разтваря чадъра, понеже — както винаги напоследък — вали. Въздържам се да следвам примера й. Вероятно сте забелязали, че когато двама души с разтворени чадъри вървят един до друг, нещата не протичат съвсем гладко. Задоволявам се прочее да вдигна яката на шлифера и да позволя на дамата да ме хване под ръка. След което потегляме. Естествено — към Сохо.

— Навсякъде тия зверства и това насилие — повтаря отново мис Грей, по-скоро под формата на гласна размисъл, отколкото като тема, поднесена за дружно обсъждане.

— Какво искате: човечеството се цивилизова. А цивилизацията иска жертви. Тия, които се цивилизоват по-бързо, са принудени да наказват ония, които се цивилизоват по-бавно. А ония, дето се цивилизоват по-бавно, стрелят от завист срещу тия, дето се цивилизоват по-бързо.

— А вие сред кои сте, Питър?

— Нямам понятие. Вероятно — сред клиентите на Марк. Може би не съвсем начело на опашката, а малко по-назад, но това не изменя положението.

— Не разбирам как можете да се шегувате с такива неща — произнася тя, като в някаква неволна тръпка се притиска до мене.

— А с какво друго да се шегувам? Човек, ще не ще, се шегува с туй, дето го заобикаля, а както сама забелязахте, нас ни заобикаля най-вече зверството и насилието.

— Предполагам, че дори не си давате сметка колко сте прав — произнася тя с тон, който ме накарва да наостря уши.

— В смисъл?

Ала вместо да отговори, тя предлага:

— Да влезем някъде на топло. Бих изпила с удоволствие един горещ чай.

„Горещ чай“. Фразата съвсем естествено извика в съзнанието ми спомена за сладкарничката, дето навремето ме бе отвел мистър Хигинс, още повече и той, също като героя на филма, е жертва на две опасни сили: давлението на престъпния свят и давлението на личната си корупция.

Отбиваме се прочее в сладкарницата, която е тъкмо на пътя ни за „Ева“ и се настаняваме в едно от дискретните старомодни сепарета. Поръчвам чай за Линда, а кафе — за себе си и едва когато питиетата ни биват сервирани, разбирам грешката си, тъй като и чаят и кафето са почти еднакви по гъстота и дори по цвят.