Умирай само в краен случай

Райнов Богомил Николаев

Сега е времето на големия антракт и гърмът на оркестъра е заменен от значително по-нестройния, но и по-слаб шум на човешки говор и аз разсеяно обхождам с поглед множеството в залата, състоящо се най-вече от чужденци, само че не такива като мене, дето съм изхвърлен подобно корабокрушенец върху острова на Сохо, а порядъчни и заможни двойки туристи, главно на по-зряла възраст, защото голите спектакли привличат именно субектите на по-зряла възраст, докато по-младите се задоволяват сами да си ги устройват, нещо, което, разбира се, биха могли да вършат и по-старите, стига да са готови на неприятни гледки.

Шефът отново е потънал в размисъл и аз очаквам без особено напрежение мига, когато тоя размисъл ще премине във формата на полугласен бъбреж и дори не забелязвам как певицата се е приближила до масата ни и откривам, че това е станало едва когато чувам зад рамото си мелодичния, но хладен глас:

— Викали сте ме, мистър Дрейк.

— Викал съм ви? — възклицава с видимо недоволство рижият. — Как мога да ви викам, скъпа? Вие не сте някаква си чиновничка, за да ви викам… Вие сте артистка, служителка на музите… Коя беше, Питър, тая муза, покровителката на естрадната песен?…

Той, разбира се, не чака да го информирам по въпроса, защото му е добре известно, че дори такава муза да съществува, аз едва ли съм запознат с нея, тъй че предлага място на Линда до себе си и бърза да продължи:

— Истината е, че бях поръчал на Стентън да ви покани на масата ни, в случай, разбира се, че това ви е приятно, обаче Стентън, вие знаете колко е разсеян и до каква степен главата му е наблъскана с цифри, за да има там място за нещо друго… да, какво исках да кажа… Стентън, представете си, е пропуснал да ви предаде нашата любезна молба… Но ето че вие все пак се отзовахте, тъй че надявам се ще позволите да ви предложа чаша шампанско…

— Не си правете труда — отвръща все тъй хладно дамата. — Бих се задоволила и с чаша уиски… с малко сода, разбира се…

Пояснението е съвсем уместно, понеже при Дрейк скочът никога не се съпровожда от сода, тъй че шефът дава нареждане да бъде донесен въпросният препарат, който по негово лично мнение само разводнява нещата и отново се връща към монолога си:

— Тъкмо обсъждахме с нашия общ приятел великолепното ви изпълнение… и аз дори си позволих да кажа, че според мене вие през цялото време сякаш пеехте за нашия общ приятел, за тоя щастливец Питър!…

— Мисля, че пея за всички, които имат желание да слушат — възразява жената.

— Е, да, в смисъл, че всички ви чуват… Обаче все пак вие не можете да се обръщате към всички едновременно, скъпа… Вие се обръщате мислено към един единствен човек и тоя човек, предполагам, не е онзи там омърлушен олигофрен, а нашият общ приятел… защото не смея да си правя илюзии, че това съм аз, бедният стар Дрейк…

— Защо не? Ако това ви прави удоволствие… — произнася апатично дамата.

— Илюзиите никога не правят удоволствие на положителен тип като мене, скъпа Линда. За положителен тип като мене само реалностите могат да имат някаква стойност.

Намекът е достатъчно груб, обаче Линда не си дава труд да му обърне внимание, подпомогната донейде и от появата на келнера с тая необичайна напитка — содата.

Дрейк церемониално и щедро налива скоча, без да се вслушва във възклицанието: „Стига, моля ви, стига!“, като оставя на дамата грижата да си долее сода, тъй като тази операция е съвсем непозната на самия него.

— Онзи ден, Питър — обръща се към мене шефът, решил временно да смени жертвата си, — ние с мис Грей обсъждахме един малък семеен въпрос и почти стигнахме до решението да установим по-тесни отношения между мене и нея, макар и без да прибягваме за момента до услугите на англиканската църква…

— Не помня да сме стигали до подобно решение, мистър — възразява сухо Линда.

— Казах „почти“ — уточнява Дрейк. — Не се съмнявам обаче, че междувременно вие вече сте обсъдили достатъчно задълбочено проблема насаме със себе си и сте направили съвсем излишна тая думичка „почти“.

— Не ми остана време за обсъждане — признава жената. — Вие събудихте у мене доста страхове, а когато човек е в плен на страховете си, той не е способен за сериозна размисъл…

— Но аз привлякох вниманието ви към някои опасности, не за да ви парализирам, а за да ви активизирам, скъпа…

— Да, но се получи обратното.

— Искате да кажете, че още не сте готова с отговора си? — вдига изненадано вежди рижият.

— Именно.

Думата прозвучава едва-едва, ала ефектът е тъй вледеняващ, че на масата се възцарява тежко мълчание.

— Жените са странни същества, Питър — забелязва най-сетне червенокосият. — Имам предвид не всичките, а тези, дето си въобразяват, че представляват нещо повече от останалите, понеже имат малко по-приятен глас или малко по-големи гърди. Наистина странни същества… Треперят безсилни пред някаква страшна възможност, а не си дават сметка, че колкото повече губят време в треперене, толкова повече тая възможност се превръща в реалност.

— Обичаен ефект на хипнозата — избъбрям.

— Но, Питър, но приятелю мой, аз не съм хипнотизатор! Аз съм само един стар самотен човек и съвсем безобиден… забележете, съвсем безобиден, стига да не почнат да ме дразнят повече от допустимото…

Той си налива нова порция скоч, преполовява я на един дъх и пак подхваща:

— Но да оставим това… Нека старият Дрейк сам разрешава проблемите си… Да се върнем към младите. Нали в края на краищата младостта — това е животът. Какво бихте казали, Линда, ако тия дни Питър стане ваш шеф? Надявам се, че ще бъдете приятно изненадани. В края на краищата съвсем не е зле, нали, да имаш за свой шеф приятеля си.

Жената вдига машинално очи, сякаш да провери накъде бие рижият. Сетне отново се заглежда в чашата си.

— Трябва да призная, че подобна мисъл досега поне, не беше ми идвала — продължава червенокосият. — Обаче известни находчиви забележки на Питър тая вечер, по време на програмата, ме доведоха до идеята, че той действително би могъл да бъде един чудесен артистичен директор на „Ева“. С това въображение… И с тия оригинални хрумвания… И най-важното, без риска за разорителни разходи. Той смята например, скъпа Линда, че само с някои съвсем незначителни промени програмата би могла коренно да се промени… и дори да се подобри…