Умирай само в краен случай
Шрифт:
— В такъв случай остава другото — че имате волски нерви.
— Нервите, скъпа, наистина са необходими. Поне в случай, че държиш да оцелееш. И трябва да ви кажа, че тая вечер вие се държахте доста неразумно, дори опасно неразумно.
— А какво да направя според вас? Да легна в краката му?
— Да отлагате, както вече ви посъветвах. Да отлагате.
— Човек може да отлага ден или два.
— Ще отлагате ден или два. Изобщо, колкото е възможно.
— Но той няма да ме остави, не разбирате ли! Той така се е заловил за мене…
— Напротив, мисля, че вече ви е оставил…
„… че вече ви е оставил на Марк“ — би следвало да поясня, ако искам да бъда изчерпателен. Обаче една дама трябва да се щади, особено когато не притежава волски нерви.
— Какви са тия недомлъвки? Какво имате предвид? — запитва Линда.
— Той успя да си намери момиче по вкуса. Тая, новата, Хилда.
— Още утре тръгвам да си търся работа… И възможно по-далече от „Ева“ — обявява мис Грей, донейде окуражена от информацията ми.
— Така ще е най-добре — кимам.
Какъв смисъл да я тревожа. Една едничка спокойна нощ — това е все пак печалба. Дребна печалба наистина, ако вземем под внимание, че нощта всъщност вече почти е минала.
Събуждаме се както обикновено, по обяд. Линда влиза в кухничката, за да приготви закуската, а аз дръпвам завесите на прозореца, за да проверя дали вали. Вали, разбира се. Отвратен от мрачния неприветлив изглед на улицата, обръщам очи към топлия бял интериор. И на фона на тоя бял интериор съзирам внезапно рязко очертана черната фигура на мъжа.
Марк е проникнал безшумно и неизвестно как в квартирата, по същия начин, по който безшумно и неизвестно как прониква смъртта. И стъпил с нечистите си обувки върху снежнобялата кожа, той стои изправен до входа в мокрия си черен шлифер и мократа черна шапка, от която се стича вода. И ако трябва да завършим с черния цвят, няма начин да отмина маузера, който стиска в дясната си ръка и върху чиято цев е надянат заглушителят.
— Къде е жената? — запитва човекът с глух глас, чиято дрезгава интонация чувам за пръв път.
— По-кротко, Марк — промърморвам. — Ще разбудиш съседите.
— Къде е жената? — запитва повторно черният мъж. И сякаш за да отговори на въпроса му, Линда в тоя миг излиза от кухнята и замръзва втрещена.
— Не искам да правиш нищо пред мене, Марк — предупреждавам го. — Нямам нерви за такива работи.
— Щом нямате нерви, изпарявайте се — избъбря пришелецът. — Вие не ми трябвате. Трябва ми жената.
Тръгвам към изхода, като давам вид, че не забелязвам погледа на Линда, един поглед, в който молбата и презрението си оспорват първото място. Изравнявам се с черния мъж и тъкмо в момента да го задмина, хващам с две ръце десницата му и с всички сили я завъртам назад. Чува се сухо изхрущяване. Десницата изпуска маузера и увисва, загубила отчасти връзка с рамото. Лицето на Марк е побеляло от болка, но той е сподавил вика си, убеден вероятно, че е недостойно за извънредния и пълномощен посланик на смъртта да вика. Освобождавам едната си ръка и му нанасям прощален удар в корема, за да го запратя към другия край на стаята.
Към другия край на стаята и към края на един мит. Страшилището на квартала се е оказало крехко като порцелан. Просто никой не се е сетил или не е успял да го доближи на един юмрук разстояние. А силата му е била само в тоя черен маузер.
— Не стойте като сомнамбул — промърморвам на дамата. — Донесете ми малко превързочни материали.
Линда избързва до кухнята и се връща с някакви въжета за пране.
— О, Питър — мърмори тя виновно, като ми подава материалите. — Само преди минута бях убедена, че сте най-големият подлец на земята.
— Не се тровете с миналото — съветвам я. — Снемете по-добре кожите от онова кресло.
Поставям безсилния Марк във въпросното кресло. Ала макар и безсилен, той все се опитва да се извърта, тъй че ме принуждава да прибягна този път вече до наркозата на нокаута и да приспя, додето го затегна солидно в креслото и му натикам една кърпа в устата. Сетне превързвам здраво муцуната му, за да не се опитва да изплюва кърпата и подсещам Линда:
— Вие май съвсем изоставихте закуската…
— О, Питър — произнася тя с мелодичния си глас. — Все още не мога да повярвам, че ми спасихте живота. Бях решила вече, че сте най-големият възможен подлец!
— Дори по-голям от Дрейк?
— Дрейк не е подлец — поклаща тя глава. — Дрейк е чудовище.
Но аз без да искам съм насочил мисълта й към нещастния стар вдовец, тъй че не съм изненадан, когато запитва:
— А сега, Питър? Какво ще правим сега?
— Ще закусим — отвръщам. — Какво друго? Ако вие все пак благоволите да се сетите, че водата за кафето отдавна вече ври.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Какво ще правим сега? — Въпросът на мис Грей действително не е без значение. И той възниква с цялата си острота още по време на закуската. Защото ако Марк за момента е обезвреден, това съвсем не важи за шефа му. И съвсем естествено е продължителното отсъствие на посланика на смъртта да събуди подозрение у Дрейк, а подозрението да доведе до проверка.
— Ще трябва незабавно да напуснете тая квартира и да се пренесете някъде другаде — казвам на Линда, като въпреки дъжда я извеждам за малко на улицата.
Тоя микрофон сигурно още работи.
— Къде другаде? И как така „незабавно“? Ами наемът, багажът?
— Оставете тия подробности. Единствено важното в момента е да измислите къде бихте могли да се подслоните за известно време. При положение, че хотелите не са препоръчителни.
Прочее тя се заема да мисли и да изброява гласно няколкото връзки с приятелки от детинството, чиито следи все още не е загубила. Най-сетне изборът ни спира на млада дама, работеща в някакво архитектурно бюро и живееща в Челси. Изтичваме под дъжда до близката телефонна кабина. Архитектката отсъствува от бюрото поради заболяване, обаче там присъствува домашният й номер, така че Линда все пак успява да се свърже с нея и понеже тоя понеделник работите са тръгнали на добре, успява бързо да уреди принудителното си гостуване.
Качваме се отново в квартирата и додето мис Грей приготвя лекия си багаж, аз за всеки случай премествам Марк, тъй както си е завързан на креслото, в килера, дето го и заключвам.
Малко по-късно ние вече летим с метрото към Челси, понеже в тоя град с претоварено движение с метрото винаги се пътува по-бързо и понеже, когато искаш да изчезнеш безследно, наемането на такси не е желателно.
Оказва се, че приятелката на Линда още не е на смъртно легло, а страда от невинна простуда, тъй че дамата сама ни отваря, а после следват неизбежните радостни възклицания, които ще се въздържа да възпроизвеждам, тъй като преди още да са приключили, вече съм поел пътя назад.