Версия Пеликан
Шрифт:
Това го поохлади и той се втренчи злобно в Дарби.
— Така ли? Ами него трябва да питате. Дъщеря ми нищо не знае. Днес й се струпа много и сега е взела един куп лекарства. Заминавайте си.
— Можем ли да се срещнем с нея утре? — попита Дарби.
— Съмнявам се. Първо се обадете по телефона.
Грей му подаде визитна картичка.
— Ако реши да говори с нас, нека позвъни на номера, който е на гърба. Отседнал съм в хотел. Ще се обадя утре по обяд.
— Обадете се, но сега си вървете. Вече достатъчно я разстроихте.
— Много съжаляваме —
— Цял куп се обадиха на другия ден след убийството. Всевъзможни въпроси задаваха. Големи нахалници.
— Но никой през последните дни, така ли?
— Никой. Хайде, отивайте си.
— Нито дори от „Ню Йорк Таймс“?
— Не. — Той направи крачка назад и затръшна вратата.
Забързаха към колата, спряна през четири къщи. Улицата беше безлюдна. Грей закриволичи по алеите и излезе от предградието по най-заобиколния път. Не свали очи от огледалото, докато не се увери, че никой не ги следи.
— Отписахме го Гарсия — каза Дарби, когато излязоха на шосе 395 и се отправиха към града.
— Не още. Утре ще направим един последен отчаян опит и може би тя ще ни каже нещо.
— Ако знаеше, и баща й щеше да го е чул. И тогава нямаше така да ни отпрати. Едва ли ще научим повече, Грей.
Звучеше съвсем логично. Няколко минути пътуваха мълчаливо. Обземаше ги умора.
— Можем да сме на летището след петнайсет минути — каза той. — Ще те оставя там и след половин час ще си заминала. Качи се на някакъв самолет, за където и да е. Просто изчезни.
— Утре ще замина. Имам нужда от малко почивка, пък и трябва да си помисля къде да отида. Благодаря ти.
— Не те ли е страх да останеш?
— Точно в момента не. Но след секунда може да ти отговоря и друго.
— Ще се радвам, ако ми разрешиш да спя в стаята ти тази нощ. Също като в Ню Йорк.
— Но в Ню Йорк ти не спа в моята стая, а на дивана в хола. — Усмихваше се, а това бе добър знак.
И той се усмихна.
— Добре. И сега ще спя в хола.
— Да, но аз нямам хол.
— Добре де, тогава къде да спя?
Усмивката й внезапно изчезна. Тя прехапа устни и очите й се насълзиха. Май беше попрекалил. Пак Калахан.
— Не мога още.
— А кога ще можеш?
— Грей, моля ти се. Остави ме на мира.
Тя гледаше колите насреща си и мълчеше.
— Извинявай — каза той.
Дарби бавно се наклони и сложи глава на коленете му. Той нежно погали рамото й и тя се вкопчи в ръката му.
— Умирам от страх — долетя едва доловимият й шепот.
39
Беше излязъл от стаята й около десет, след като изпи почти сам бутилката вино и изяде поръчаните сандвичи. Преди това позвъни на Майсън Пейпър, дежурния репортер на „Поуст“, и го помоли да се обади в полицията за сведения относно убийството на Морган. Бяха го нападнали в центъра, в един район, където рядко ставаха убийства; най-много
Грей се чувстваше уморен и унил. И нещастен, защото тя заминаваше утре. Имаше да взема шест седмици отпуска и се изкушаваше да тръгне с нея. Ще остави нефта на Матис. Но се боеше, че няма да се върне във вестника, което лично за него едва ли щеше да е краят на света, ако се изключеше неприятният факт, че тя разполагаше с пари, а той — не. Можеха да тичат по плажовете и да лудуват на слънце, и да се забавляват два месеца с негови пари, но после щяха да опрат до нейните. И най-важното, тя не го бе поканила да я придружи. Все още тъгуваше. Когато се споменеше името на Томас Калахан, ясно долавяше мъката й. Сега се намираше в хотел „Джеферсън“ в изпълнение на нейните указания. Потърси Клийв в дома му.
— Къде си? — попита раздразнено Клийв.
— В един хотел. Тя е дълга история. Какво става?
— Дадоха на Старшия три месеца болнични.
— Какво му е?
— Нищо му няма. Разправя, че искали да се отърват от него за малко. Там е като в бункер. На всички са им казали да си затварят устите и с никого да не разговарят. Здравата са ги подплашили. Накарали са Старшия да напусне днес на обяд. Мисли, че ти си сериозно застрашен. Хиляди пъти чувал името ти през последната седмица. Само ти си им бил в главите и все се питали какво знаеш.
— Кои са тия?
— Коул, разбира се, и неговият помощник Бърчфийлд. Те се разпореждат в Западното крило като гестаповци. От време на време към тях се присъединява и оня плъх с папийонката, който завежда вътрешните работи.
— Емит Уейкрос.
— Точно така. Но главно Коул и Бърчфийлд отправят заплахите и чертаят стратегията.
— Какви точно заплахи?
— Без съгласието на Коул никой от Белия дом, освен президента не може да разговаря с журналисти, все едно дали го записват, или не. Това важи и за секретаря по печата. Всичко минава през Коул.
— Това е невероятно!
— Изпаднали са в ужас. Старшия смята, че са много опасни.
— Добре. Скривам се.
— Отбих се в квартирата ти късно снощи. Бих искал да ми казваш, като изчезваш.
— Утре вечер ще се мярна.
— Каква кола караш?
— Наех един понтиак с четири врати. Много е шик.
— Днес следобед видях волвото ти. Наред си е.
— Благодаря ти, Клийв.
— Как се чувстваш?
— Добре съм. Кажи на Старшия, че няма страшно за мен.
— Утре да ми се обадиш. Притеснявам се.
Спа само четири часа и беше буден, когато телефонът иззвъня. Навън беше тъмно и през следващите два часа нямаше да се развидели. Той изгледа недоверчиво телефона и го вдигна чак на петия път.
— Ало — каза неуверено той.
— Грей Грантам ли е? — попита много плах женски глас.
— Да. Кой се обажда?
— Бевърли Морган. Търсили сте ме снощи.
Грей скочи на крака и наостри слух, вече съвсем буден.
— Да. Прощавайте, ако сме ви разстроили.