Цар Плъх
Шрифт:
Питър Марлоу разсеяно извади малкото парцалче.
— А, между другото, това може да ти послужи за нещо — подметна той с нарочна небрежност.
Мак разви парцалчето без особен интерес.
— Боже господи! — извика Ларкин.
— Дяволите да те вземат, Питър! — ръцете на Мак се разтрепериха. — Какво искаш, да получа инфаркт ли?
Силно развеселен от вълнението на Мак, Питър Марлоу направи усилие и каза с безизразен глас:
— Не разбирам какво толкова се палите за тая дреболия.
После не можа да сдържи повече усмивката си и засия целият.
— Престани с идиотската си английска скромност! —
Питър Марлоу сви рамене.
— Глупав въпрос.
— Извинявай, друже — досети се Ларкин.
Питър Марлоу не се съмняваше, че втори път няма да го питат за това. Много по-добре беше да не научават за селцето.
Денят вече си отиваше.
Ларкин пазеше. Питър Марлоу също. Скрит под мрежата против комари, Мак свърза кондензатора. После, изгарящ от нетърпение, напъха изводите в електрическия проводник и взе мъничката слушалка. Мина цяла вечност. Под мрежата бе страшно задушно — бетонните стени и бетонният под все още задържаха топлината на изчезващото слънце. Някъде наблизо яростно бръмчеше комар. Мак изруга, но не се опита да го убие, защото внезапно в слушалката нещо изпращя. Напрегнатите му, мокри от потта пръсти изпуснаха отверката. Избърса ги, внимателно напипа винтчето за настройване на станциите и започна леко, съвсем лекичко да го върти. Пращене. Само пращене. Изведнъж чу музиката: изпълнение на Глен Милър. След малко музиката спря и говорителят съобщи:
— Вие слушате радио Калкута. Продължаваме концерта на Глен Милър с мелодията „Лунна серенада“.
През отворената врата Мак виждаше Ларкин, приседнал в сенките, а по пътеката между двата реда бетонни постройки крачеха лагерници. Идеше му да изскочи навън и се разкрещи: „Елате да чуете новините! Току-що хванах Калкута!“ Послуша още малко, после разглоби радиото, грижливо прибра манерките в сиво-зелените калъфи и небрежно ги метна на леглото. Новините бяха в десет и за да пести време, вместо в третата манерка, той пъхна проводника и слушалката под дюшека.
Толкова дълго бе стоял под мрежата, че гърбът му се бе схванал и докато ставаше, той изохка — Ларкин хвърли поглед назад.
— Какво има, друже? Не можеш ли да заспиш?
— Не, момчето ми — отвърна Мак и клекна до него.
— Карай полекичка, едва що излезе от болницата. Нямаше нужда да пита дали радиото е проработило.
Очите на Мак блестяха от възбуда. Ларкин го потупа закачливо.
— Виждам, че вече си съвсем наред, старче.
— Къде е Питър? — попита Мак, макар да знаеше, че той пази някъде около душовете.
— Ей, го там. Погледни го само как си седи и блее, глупакът.
— Хей, mahlu sans — провикна се Мак.
Питър Марлоу отдавна бе разбрал, че Мак е свършил, но чак сега стана, отиде при тях и отвърна „Mahlu senderis“, което означаваше „Върви по дяволите“. На него също нямаше нужда да му се казва за радиото.
— Да изиграем един бридж, а? — предложи Мак.
— Кой ще е четвърти?
— Хей, Гейвин, искаш ли да направим едно каре? Майор Гейвин Рос смъкна нозе от сгъваемия стол и подпрян на патериците си, се домъкна при тях. Зарадва се на поканата — нощите винаги му тежаха най-много. „Толкова идиотско нещо е това парализата. Бил си някога мъж, а сега си нищо. Имаш
— Оох — изпъшка от болка той и се помъчи да седне на циментовия под.
Мак намери една възглавница и му я подхвърли.
— Дръж, старче!
Докато той се настаняваше, Питър Марлоу отиде да вземе картите, а Ларкин разчисти пространството помежду им. Гейвин вдигна левия си крак и го сви, като преди това откачи телената пружина, привързана с единия край за върха на обувката, а с другия — за бинта точно под коляното. После премести и десния си крак, също напълно парализиран, и се облегна на възглавницата до стената.
— Така по бива — рече той и с бързи, нервни движения поглади мустака си ала кайзер Вилхелм.
— Как е главоболието? — по навик попита Ларкин.
— Можеше да е и по-зле, момчето ми — пак по навик отвърна Гейвин. — С теб ли играя?
— Не, с Питър.
— А, той все ми цака асата.
— Само веднъж го цаках — протестира Питър Марлоу.
— Да, веднъж на вечер — засмя се Мак и започна да раздава.
— Mahlu.
— Две пики — смело обяви Ларкин.
Анонсът продължи бурно и разпалено.
Късно същата нощ Ларкин почука на вратата на една от бетонните постройки.
— Да? — обади се Смедли-Тейлър и впи очи в тъмнината.
— Извинявайте, че ви безпокоя, сър.
— А, здравейте, Ларкин. Нещо лошо ли се е случило?
Винаги се случваше нещо лошо. „Какво има пак?“ — чудеше се той, докато се измъкваше от леглото.
— Не, сър. — Ларкин старателно се огледа дали няма някой наблизо. После каза тихо, но отчетливо: — Руснаците са на седемдесет километра от Берлин. Манила е освободена. Янките са дебаркирали на Корегидор и на Иво Джима.
— Сигурен ли сте?
— Да, сър.
— Кой… — Смедли-Тейлър замълча. — Не, не искам да знам нищо. Седнете, полковник — тихо рече той. — Абсолютно ли сте сигурен?
— Да, сър.
— Мога да ти кажа само едно — рече старецът с мрачен шепот, — не съм в състояние да помогна с нищо, ако ви хванат с…, ако ви хванат. — Дори не искаше да произнесе думата „радио“. — Не желая да знам нищо повече. — Сянка от усмивка прекоси каменното му лице и го смекчи. — Само ви моля да го пазите като очите си и да ми съобщавате незабавно, щом научите нещо.
— Разбира се, сър. Ние смятаме…
— Нищо не желая да знам. Само новините — Смедли-Тейлър тъжно го потупа по рамото. — Съжалявам.
— Така е по-добре, сър.
Ларкин бе доволен, че полковникът не поиска да узнае плана им. Бяха решили всеки да предава вестите само на двама души: Ларкин — на Смедли-Тейлър и на Гейвин Рос, Мак — на майор Тули и на лейтенант Бозли — и двамата негови близки приятели, а Питър на Царя и отец Доновън, католическия свещеник. Те на свой ред щяха да ги споделят с други двама, на които могат да се доверят, и така нататък. Добър план, мислеше си Ларкин. Правилно постъпи Питър, като не ни каза откъде е кондензаторът. Бива си го това момче.