Цар Плъх

Клавел Джеймс

— Хей, Питър — провикна се Юърт, като видя Питър Марлоу да излиза от бараката, — забрави си офицерската лента.

— А, благодаря. — Питър изруга наум и се върна до леглото. — Съвсем ми изхвърча от ума.

— И аз все я забравям. Ама човек трябва да внимава.

— Така е. Много ти благодаря.

Питър Марлоу се смеси с мъжете, тръгнали по пътеката покрай оградата. Упъти се на север, зави зад ъгъла и се изправи пред портата. Смъкна бързо лентата и изведнъж се почувства гол. Струваше му се, че всички лагерници, които го подминаваха или идеха насреща му се питат: „Защо ли е без лента тоя офицер?“ Бариерата при портала бе вдигната — мъжете се връщаха

от работа. Повечето от тях бяха изтощени до смърт, тъй като теглеха огромни ремаркета с пънове за лагерните кухни, измъкнати с нечовешки усилия от блатата. Спомни си, че след един ден и него го чака същото. Вече бе свикнал с почти ежедневната работа на летището. Там се изкарваше сравнително лесно. Но събирането на дърва беше друго нещо и опасностите не бяха малки. Мнозина се нараняваха, защото помощни сечива нямаше. Мнозина си чупеха крак или ръка, или си чупеха глезен. За дърва бяха длъжни да ходят всички, всички що-годе здрави — и офицери, и войници, — по веднъж или два пъти седмично, защото кухните не спираха да димят, пък и справедливо беше тези, които могат, да работят и за онези, които не могат.

Точно до портата стоеше един полицай, а от другата страна, облегнат на стената и запалил цигара, корейският часови флегматично оглеждаше минаващите лагерници. Полицаят наблюдаваше мъжете, които се нижеха през вратата. В ремаркето лежеше един лагерник. Почти нямаше ден, в който да не се случи произшествие, но човек трябваше да е напълно изтощен или много болен, за да го върнат в Чанги по този начин.

Питър Марлоу се прокрадна край разсеяните часови и се присъедини към мъжете, които сновяха насам-натам по огромната бетонна площадка. Промъкна се в една от сградите на затвора, пое нагоре по железните стъпала и се запровира между леглата и постелките. Навред гъмжеше от хора — на стълбите, по коридорите в отворените килии, където четири, дори пет души живееха на пространство, предвидено за един. Усети как го обзема ужас, ужасът, че е заклещен — отгоре, отдолу, отвсякъде. Смрадта бе непоносима. Смрад на разлагащи се тела. Смрад на немити човешки тела. Смрад на отдавна затворени на едно място човешки тела. Смрад на стени — стени на затвор.

Намери петдесет и четвърта килия. Вратата бе затворена. Той я отвори и влезе. Мак и Ларкин бяха вече там.

— Ей, богу, ще пукна от тая воня.

— И аз, друже — обади се Ларкин.

И той, и Мак се обливаха в пот. Въздухът бе спарен, а бетонните стени бяха влажни от своята собствена стенна пот и покрити с плесен. Килията бе широка малко повече от два метра, дълга два метра и половина и три метра висока. В средата, зациментирано по стената, имаше легло — плътен бетонен блок с височина един метър, широк метър и метър осемдесет дълъг. На бетонното легло се издигаше бетонна възглавница. В ъгъла бе тоалетната — най-обикновена дупка на пода, съединена с канализацията. Канализацията отдавна бе задръстена. Малко под тавана имаше мъничък прозорец с решетка, но небето не се виждаше — стената беше шестдесет сантиметра дебела.

— Мак, даваме им още няколко минути и после изчезваме от тази дупка — рече Ларкин.

— Дадено, момчето ми.

— Нека поне да отворим вратата — обади се Питър Марлоу, целият плувнал в пот.

— По-добре да стои затворено, Питър. По-сигурно е — каза Ларкин неспокойно.

— Ако трябваше да живея тук, по-скоро бих умрял.

— Прав си. Слава богу, че сме отвън.

— Едно не разбирам само — посочи одеялата на бетонното легло Мак, — къде са тия, дето живеят в килията. Не може всичките да са на работа.

— И аз това

се чудя. — Ларкин ставаше все по-неспокоен. — Я да се махаме оттука…

Вратата се отвори и в очертанията й се появи Царя. На лицето му грееше щастлива усмивка.

— Здравейте, момчета!

Носеше някакви пакети в ръце. Влезе и веднага се дръпна настрана. След него, също толкова натоварен, се вмъкна Текс.

— Сложи ги на леглото.

Текс остави котлона и голямата тенджера и затвори вратата с крак. Тримата мъже ги гледаха в недоумение.

— Иди донеси вода — поръча Царя на Текс.

— Ей сега!

— Какво става? Защо си искал да ни видиш? — попита Ларкин.

Царя се засмя.

— Мисля да си уредим банкет.

— Да не искаш да кажеш, че ни извика тук само за това? Не можеше ли да свършиш тая работа при нас? — разбесня се Ларкин.

Царя само го изгледа и се ухили, после му обърна гръб и разопакова един пакет. Текс се върна и сложи тенджерата с вода на котлона.

— Слушай, Раджа, какво… — Питър Марлоу не довърши изречението си.

Царя изсипа почти килограм качанг иджу във водата, сетне добави сол и две препълнени лъжички захар. После се обърна, разгъна още нещо, увито в бананови листа, и го сложи пред тях.

— Мили боже!

Всички в килията замълчаха изумени.

Царя остана много доволен от предизвикания ефект.

— Казах ли ти, Текс — захили се той. — Дължиш ми един долар.

Мак се протегна и докосна месото.

— Mahlu. Истинско е. Ларкин също го пипна с ръка.

— Вече съм забравил как изглежда месото — промълви той, задавен от вълнение. — Ей богу, ти си гений, истински гений.

— Днес имам рожден ден, така че реших да го отпразнуваме. Взех и още нещо. — Царя вдигна една бутилка.

— Какво е това?

— Саке!

— Не мога да повярвам — рече Мак. — Та това е почти половин прасе. — Наведе се и помириса месото. — Боже мили, истинско е, истинско и свежо като майско утро!

Всички се засмяха.

— По-добре заключи вратата, Текс. — Царя се обърна към Питър Марлоу. — Съгласен ли си, съдружник?

Питър Марлоу все още не откъсваше поглед от месото.

— Откъде го докопа, по дяволите?

— Много е дълго за разправяне!

Царя извади нож и наряза месото, после сръчно разчупи двата малки задни бута през ставите и ги пусна в тенджерата. Всички го гледаха като омагьосани как сложи сол и нагласи тенджерата точно в средата на котлона, после седна на бетонното легло и кръстоса крака.

— Не е зле, нали?

Дълго време никой не проговори.

Внезапно някой натисна дръжката на бравата и ги изтръгна от вцепенението. Царя кимна на Текс и той отключи вратата, открехна я едва-едва, после широко я разтвори. В килията влезе Бръф. Той се огледа объркан. После забеляза котлона, приближи се и надникна в тенджерата.

— Да пукна дано!

Царя се засмя.

— Имам рожден ден. Реших да те поканя на вечеря.

— Дълбоко съм трогнат! — Бръф протегна ръка на Ларкин. — Дон Бръф, полковник.

— Казвам се Грант. Познавате ли Мак и Питър?

— Разбира се. — Бръф им се усмихна и се обърна към Текс: — Здрасти, Текс!

— Здравей, Дон.

— Настанявай се, Дон — посочи Царя леглото. — После ще се захванем за работа!

Питър Марлоу отново се учуди как така американските войници и офицери си говорят на малки имена и това изглеждаше напълно в реда на нещата, без да звучи фамилиарно, нито изкуствено. Забелязал бе също, че войниците винаги се подчиняват на Бръф, макар всички да му викаха направо Дон. Странно нещо.