Диамантите на Рурк

Финч Филип

— Ще заминаваме ли? — попита тя.

— Налага се.

— Господи, как ще оставим хубавата си къща и всички тези красиви неща?

Явно започваше да схваща за какво става дума.

— Трябва — отговори Хейс.

— Дрехите ми, мебелите ми, моята къща… Трябва да поразмислим.

— Няма време за суетене.

— О, Боже, какво направихме?

— Ти провали всичко. Не аз, а ти.

— Да, аз съм виновна. Точно така, натопи Кейтлин. Чудесно. Идеално.

Телефонът спря да звъни. Хейс влезе в кабинета си и се приближи до бюрото, където

държеше компютъра си. Зае се с куп неща, които щяха да му бъдат необходими по-късно сутринта, когато започнеше да тегли парите си.

Кейтлин стоеше до остъклената стена и гледаше към терасата и изкуственото езеро. Хейс я хвана за раменете и я насочи към гардероба. Каза й да приготви багажа. Когато след няколко минути погледна, тя трупаше дрехи на пода.

Телефонът отново започна да звъни. Хейс не вдигна слушалката. Какво друго можеше да чуе освен неприятни вести? Опита се да не обръща внимание на звъненето и да мисли какво му е нужно. Спестовната книжка. Паспортите.

Най-сетне телефонът престана да дрънчи. Кейтлин тъпчеше дрехите в куфарите.

— Скъпоценностите — каза той.

— Не е необходимо да ми напомняш да си взема бижутата.

— Искам да ти кажа да ми ги дадеш. Ще видим колко ще получим за тях.

— Няма да продаваме моите бижута.

— Там, където отиваме, те няма да ти трябват.

— А къде отиваме?

— Надалеч. Как ти звучи Ийст Бътфък, Арканзас?

— На теб това ти харесва! — изпищя тя.

— Вземи най-много два куфара.

— Невъзможно.

— Само два. Ще пътуваме с малко багаж.

Тя имаше право. На него действително му харесваше да я гледа отчаяна. Допреди малко сериозността на положението щеше да доведе и него до същото. Но Кейтлин първа изпадна в това състояние и зрелището си заслужаваше.

— Кои коли ще вземем? — попита тя.

— Само една. Останалите ще продадем и ще купим някаква на старо.

— Колите ми — проплака тя.

Телефонът пак започна да звъни.

Хейс искаше да се махне оттук след около час, но нямаше начин. Нещата не ставаха толкова бързо. Забавиха се два часа, а слънцето вече се показваше от изток, когато Хейс сложи куфарите в беемвето.

Как ще го продаде? И неговото сърце започна да се къса.

Първо щяха да изкарат беемвето и ленд роувъра. Планът беше да наемат стая в някой не много отдалечен мотел, да се върнат и да вземат другите две коли. Сетне, когато отвореха банките, заложните къщи и магазините за коли втора ръка, щеше да започне болезнената раздяла е имуществото.

Хейс изнесе и последния куфар. Кейтлин стоеше вцепенена на предната врата. Той беше готов да я хване и да я натика в колата, когато телефонът в беемвето иззвъня.

Хейс се приближи до автомобила и вдигна слушалката. Вече бяха тръгнали, заминаваха оттук — какво лошо можеше да им се случи?

— Да? — каза той.

— Здрасти, съдружнико — чу се гласът на Евън Рурк.

Електротехниците действаха бързо. Дойдоха и смениха

трансформатора, когато се появи и Джералд. Рурк му отвори портата да влезе. Хармън пристигна няколко минути по-късно.

Рурк каза на Хармън да го откара в болницата. Щяха да оставят Кристал в Сан Рафаел. За Джералд имаше други планове.

През цялото време Рурк звънеше на Хейс и Кейтлин по клетъчния телефон. В дома им, в колата. Сигурно чуваха телефона. Никой не отговаряше, но Рурк не се отказваше и продължаваше да звъни, като мислеше, че това ги тормози.

Опита се да им се обади дори от залата за спешни случаи в болницата. Приемащият служител го изгледа продължително. Целият увит с хавлии и звъни по телефона!

Рурк каза, че се е напил и е паднал през прозореца.

Дойде една медицинска сестра и дезинфекцира раните му. После влезе лекарят и каза на Рурк да махне телефона. Рурк се приготви да го направи, когато чу гласа на Хейс.

— Да?

— Здрасти, съдружнико.

Последва дълго мълчание, изпълнено с напрежение. Рурк блъсна настрана медицинската сестра, която бе започнала да почиства една от раните на челото му.

— Сигурно си разстроен — рече Хейс.

— Да, така е, това е най-подходящата дума. Разстроен съм, но ще ми мине. И знаеш ли защо? Защото диамантите са вечни. Загряваш ли?

Отначало Хейс не каза нищо. Рурк изпита желание да види лицето му.

— Мисля, че не — отговори Хейс накрая.

Рурк седеше на леглото за прегледи. Той скочи на крака, мина бързо покрай лекаря и сестрата и се облегна на стената.

— Искам си своето — рече тихо той. — Върнете ми проклетите камъни и може би ще спасите живота си. За всичко друго ще преговаряме. Но си искам камъните.

Рурк знаеше, че когато Хейс е хванат натясно, той свива устни и мляска.

Телефонната връзка беше добра и Рурк чу съответния звук от другата страна на линията.

— За скъпоценни камъни ли говорим? — попита Хейс.

— Не се прави на интересен.

— Евън, честна дума, нищо не взехме от дома ти.

— Слушай да ти кажа каква е другата възможност. Или камъните, или ще те окача на кука и жив ще те одера като шопар, ще те срежа от гърлото до корема и топките. Ще гледаш как червата ти се изсипват на пода. Как ти се струва, а? Съмняваш ли се в мен.

— Нищо не сме взели — повтори Хейс с вече писклив глас.

— Съмняваш ли се в мен?

Лекарят и медицинската сестра гледаха втрещени.

— Не, не се съмнявам в теб. Само че нищо не взехме.

— Слязох в мазето и видях. Сейфът е разбит и празен.

— О, не! Сещам се какво се е случило.

— И аз се сещам — откраднали сте скъпоценните ми камъни.

— Дай ми един час и ще ти ги върна.

— Какво сте намислили да правите — да избягате ли? Трябва да сте луди. Те не струват толкова много.

— Няма да избягам.

— По-добре побързай, ако искаш да донесеш камъните. В противен случай си мъртъв.

— Онзи тип, който беше с нас и разби сейфа… Той ги е взел.