Диамантите на Рурк
Шрифт:
— Идват — съобщи Уелкъм.
— И двамата ли? — попита Хейс.
— Да.
— Ние имаме пистолет.
— И те имат. Стигне ли се до стрелба, те ни превъзхождат.
— Какво ще правим тогава? — попита Кейтлин.
— Няма да допускаме да се стига до стрелба. Само това.
Уелкъм им каза да държат пистолета и да стоят в спалнята. Влезе ли непознат, да стрелят.
Те се втурнаха към спалнята и се затвориха вътре.
Уелкъм мина през плъзгащата се остъклена врата. Всъщност цялата стена беше стъклена, а вратата беше в средата. Имаше обаче пердета. Уелкъм ги дръпна, като остави малка пролука
Уелкъм открехна вратата достатъчно, за да може онзи да я отвори. После се скри зад пердетата и пак зачака.
47.
Рурк изпрати Хармън на хълма при Джералд, за да свършат заедно работата. Реши, че докато ги чака, ще пийне нещо в един от крайбрежните ресторанти в село Тибурон.
Поръча си мимоза и занесе чашата си на терасата. Нямаше други посетители, защото още беше рано за обед. Рурк отпи една глътка и се овладя. Шампанско с портокалов сок, пърхащи с криле чайки, отблясъци от слънчеви лъчи по водата.
Усети, че обтегнатите му нерви се отпускат. Алкохолът и слънцето помагаха, но най-вече мисълта, че скъпоценните камъни ще бъдат отново негови. Представи си как Джералд му връчва кадифената кесия. Замисли се как Джералд влиза в къщата на Хейс и Кейтлин и ги притиска до стената.
Рурк виждаше само един възможен изход. Пресметна, че всичко ще свърши, докато изпие коктейла. При това на големи глътки.
Вече усещаше мекото кадифе под пръстите си. Прелестните диаманти в шепите си. Рурк изпи мимозата. Влезе в ресторанта и пусна монета в телефона.
Джералд се появи на алеята за коли. Настървяваше се, като си мислеше за хората с пистолета в къщата. Може би зад вратата стои някой изплашен до смърт човек, с пръст на спусъка, докато грамадният негодник се приближава към него от другата страна.
Към предната врата водеха шест каменни стъпала. Джералд ги изкачи, без да спира, но не забързано. Чувстваше се лек и спокоен.
Хармън му бе казал да почука на вратата, но Джералд беше на друго мнение. Беше набрал скорост. Той отстъпи встрани, приклекна, вдигна крак на височината на кръста си и ритна вратата там, където беше ключалката.
Вратата беше от яко дърво, дебела почти осем сантиметра, но се откъсна като лист от вятъра. Тя излетя, а касата се строши със силен като изстрел трясък. Увисна на пантите, блъсна се в стената и се върна към Джералд.
Той протегна ръка да я спре и пристъпи навътре. Рамката беше на парчета. Джералд се огледа. Намираше се в пусто, издигнато на по-високо ниво преддверие. Приближи се до перилата и погледна надолу.
Никакво движение. Нямаше никой. Каква къща! Всички стаи бяха на долния етаж. Само стъкло и светлина. Каменна камина, сякаш взета от замъка на крал Артур 12 . В средата на стаята имаше жълто-кафяв сгъваем диван, тапициран с чортова кожа, обърнат към плъзгащата се врата и терасата, от която се виждаше половин Калифорния…
12
Легендарен
Той видя Хармън. По-точно обутите му с бели чорапи и маратонки „Пума“ крака. Останалата част от тялото му беше покрита с кожена възглавница. Беше на пода, точно до плъзгащата се врата и не мърдаше. Джералд заслиза бавно по стълбите, като се зачуди защо, по дяволите, Хармън се крие зад възглавницата.
Но щом слезе долу, видя, че Хармън съвсем не се крие. Той беше в безсъзнание. С лицето надолу, ням като пън. Джералд се запита дали не е мъртъв.
Той спря на долната площадка. Зачака, заоглежда се и напрегна слух. Но в къщата беше абсолютно тихо. В този миг изпод възглавницата се чу пъшкане.
Хармън беше жив. В известен смисъл.
Джералд не се втурна към него веднага. Изчака и пак се огледа. Не бързаше.
Възможно ли беше да не е чул изстрела. Не. Не е имало изстрел. Някой е изненадал Хармън отблизо. И вероятно още се спотайва някъде тук. Джералд тръгна към Хармън така, че да бъде на открито и да има възможност да реагира, ако някой скочи върху него.
Не изпитваше страх, но беше нащрек. Измина половината разстояние приведен, пак се огледа и накрая хвърли един поглед на Хармън.
Носът му беше смазан и кървеше, устните — подути и морави, а едното око — подпухнало и затворено под пулсиращия клепач. Щеше да мине доста време, докато Хармън отново заприличаше на Елвис Пресли.
Джералд не видя оръжие. Обърна Хармън настрана. И под него нямаше пистолет.
Сега вече на Джералд му стана ясно, че трябва да се изпаряват оттук. Помисли си за миг дали да не остави Хармън, но Рурк нямаше да одобри това. Добре де, ще го изнесе. Плъзгащата се врата беше зад тях. Щеше да стане бързо и лесно. Само че тя не водеше за никъде. Зад нея беше само терасата и склона на хълма. Джералд не се виждаше как щеше да мъкне грамадния охкащ Хармън между дърветата и храстите, докато се опитва да си проправи път към шосето.
Единственият начин беше да излезе през предната врата. Само ще прекосят стаята и ще се измъкнат оттук. Нагоре по стълбите и през вратата.
Джералд не си направи труда да попита Хармън дали може да върви, защото Хармън беше в несвяст. Пъхна ръце под едрото му тяло, повдигна го и започна да го влачи. От ноздрите на Хармън рукна кръв. Джералд стигна до дивана. Вече бяха в средата на стаята.
Съвсем ненадейно иззад дивана изскочи нещо.
Имаше цвета на месинг и се стрелна към краката на Джералд. Ръженът от камината. Невероятно! Как е възможно някой да е бил скрит зад дивана, след като погледна там преди пет-десет секунди?
Но там действително имаше човек. Скочи и замахна с ръжена. Скапаната подстрижка се появи иззад дивана, където не би трябвало да има никой.
Ръженът прасна Джералд точно по капачката на дясното коляно. Болката прониза крака му, гръбнака, мозъка и върха на пръстите. Целият омекна. Изпусна Хармън и протегна ръка към коляното си. Знаеше, че не бива да го прави, че трябва да се отбранява, но не можа да се пребори с импулса си да спре болката.
Джералд се хвана за коляното. Ръженът се извиси нагоре и го цапардоса по врата. Пред очите на корееца се спусна трепкаща кървава завеса.