Диамантите на Рурк
Шрифт:
Докато той, Джералд, никога нямаше да го забрави. Как падна като прострелян, пронизващата цялото му тяло болка, острието на камата на врата му.
Уелкъм още го гледаше.
— Има ли още нещо? — попита Джералд.
— А, не. Само се опитвам да разбера какъв си. Добре познавам азиатците, но за теб не съм сигурен.
— Може да съм китаец — рече Джералд. — Или тлъст японец, състезател по сумо.
— Не се шегувай. Според мен си кореец. На такъв приличаш. Познавам онези от специалните части на Република
— Никой не е познал досега, че съм кореец — отговори Джералд.
— Кореец си, но със смесена кръв. Имаш нещо островитянско. Обичаш да спиш на плажа, да плуваш сред вълните, да пийнеш една-две бири. Вероятно си полинезиец.
— От Самоа — отговори изумен Джералд.
— Кореец-полинезиец, така ли?
— Отгатна.
— Страхотно съчетание. Без майтап.
Думите на Уелкъм прозвучаха искрено. Съвсем не го ласкаеше. Изобщо не беше необходимо.
— Благодаря — рече Джералд.
— Ако знаех, че си такъв, може би нямаше да се нахвърля така бързо върху теб.
— Справи се много добре.
— Е, ръцете ти бяха заети.
— Да, ама на Хармън не бяха.
— А, онзи ли? Открехнах леко стъклената врата и се скрих. И той си влезе най-спокойно.
— Как го удари?
— Знаеш ли тае-куон-до?
— Имам черен пояс четвърта степен.
— Така. Оставих го да влезе. Ритнах го в китката, за да пусне автомата. Ръгнах го с лакът в бъбреците, после странично в стомаха и накрая — с отскок в лицето.
— Как е ритникът ти с отскок?
— Позагубил съм тренинг. Но бях много добър.
— Това ти е напълно достатъчно — рече Джералд.
— Не сме виждали никакви скъпоценни камъни. Изобщо не знаехме, че са там — обясняваше Хейс на Рурк.
Двамата бяха на терасата над басейна.
— Онзи, третият, Ралф Нол, той разби сейфа и сигурно ги е свил.
— Кой е този Нол?
— Един крадец, когото намерихме. Пълен тъпанар.
— Очевидно не е.
— Искахме да направим няколко обира с взлом: Не ме карай да ти обяснявам защо. Влизат ни разни мухи в главата.
— Мухите обикновено кацат по изпражненията. Къде е Нол?
— Нямам представа.
— Господи!
Хейс наблюдаваше Рурк. Помисли си, че трябва да продължава да говори. Евън вероятно не харесваше онова, което чуваше, но поне слушаше.
— Не мога да разбера само едно — щом не е заради скъпоценните камъни, какво щяхте да спечелите, като ме убиете?
— Ами застраховката. Не си ли спомняш? Но това беше само за оправдание. Тя реши, че иска да убие някого. И това трябваше да бъдеш ти.
Рурк гледаше към залива. Хейс се опита да разгадае изражението му, за да реши какво
— Всичко започна заради нея — продължи Хейс. — Тя никога не е доволна. Вечно иска повече и не те оставя на мира. Нали я знаеш каква е.
Рурк извърна очи от залива и погледна Хейс.
— Да, знам — отговори той.
— По дяволите, направо ме влудява.
— Знаех, че направи грешка, като се ожени за нея. Исках да те предупредя, че ти предстоят големи неприятности.
— Трябваше да ми подшушнеш нещичко.
— Ти не беше в настроение да слушаш. Развеждаш се с една, веднага се жениш за друга — много беше зает. В такава ситуация човек губи чувството си за преценка.
— Имаш право — отговори Хейс. — Аз съм виновен. За всичко. До последната стъпка.
Рурк беше невъзмутим, почти безпристрастен.
— Всичко това не ми връща камъните — рече той.
— Да — съгласи се Хейс. — Но какво да направя? Само мога да ти кажа, че ще ти ги платим.
— Ти дори не знаеш колко струват. Готов ли си да дадеш три милиона — най-малко?
Хейс го наблюдаваше. Зачуди се дали Рурк говори сериозно.
— Имал си скъпоценни камъни на стойност три милиона? — попита изумен Хейс.
— Не съм казал такова нещо. Само в случай, че искаш да платиш за тях. Истинската цена е три-четири милиона. Готов ли си да подпишеш чек за такава сума?
Не, помисли си Хейс, Рурк сигурно се шегува. Опитва се да го изпита, подхвърля му някакви абсурдни цифри и очаква да започнат да спорят.
Рурк чакаше. Захванеше ли се с някаква игра, той го правеше с безизразно като на покерджия лице.
— Да не уточняваме цифрата — рече Хейс. — Само да кажем, че сме приятели и ще се споразумеем.
Дали това беше достатъчно? Лицето на Рурк беше невъзмутимо. Хейс долови нюанс на… Какво? Нетърпение? Презрение? Гняв?
Не. На нещо по-хубаво. Устните на Рурк сега се изкривиха в суха усмивка. Той се забавляваше.
— Да, така ще направим — съгласи се той.
На върха на хълма беше горещо и сухо. Джералд и Уелкъм ожадняха. Отидоха заедно до къщата, намериха градинския маркуч и пиха от него.
Хармън остана на задънената уличка. Той не искаше да се приближава до къщата и да се навърта около Уелкъм.
— Искам да знам само едно — рече Джералд. — Ако нямаш нищо против.
— Казвай — отговори Уелкъм.
— Ти можеше да ме убиеш.
— Може би.
— Ножът беше опрян до врата ми. Усещах го. По-близо и от самобръсначка. Можеше да ми прережеш гърлото.
— Защо да го правя? Достатъчно е, че те обезвредих. Пък и нямам нищо против теб.
— Радвам се. Познавам много хора, които не биха постъпили като теб. В подобна ситуация те приемат всичко лично.