Гангстерски рап

Кларксън Джон

— Докарай джипа и ела да ме вземеш.

След няколко мига мълчание, Джеймс Спърлинг най-сетне заговори с безизразна и равнодушна физиономия:

— Така, и какво се очаква от нас по отношение на цялото това безумие?

— Да го спрем — каза Шоу. — И да се погрижим дъщерята на шефа да не пострада.

— И как точно се очаква да го направим? — попита Мейсън.

— Може би ще е добре първо да разберем кой е замесен в това пъклено дело.

— Господи —

измърмори Импелитери. — Мисля, че е по-добре да се изправя пред помощник-инспектора и онази кучка, жена му, отколкото да се занимавам с тези маниаци.

— Аз съм вътре — заяви Спърлинг без колебание.

— Е, много бързаш. Ти какво, да не би да ти се умира? — изгледа го Импелитери.

— Не.

Шоу се обърна към Мейсън.

— Ти какво ще кажеш, Мейс? Включваш ли се?

Мейсън се поколеба, преди да отговори:

— Влизам, стига да не чуя пак някой налудничав план от устата ти.

— Ти, Уолтър? С нас ли си?

— Да. Защо не.

— Адски си прав, Фу Манджу, какво пък имаш да губиш точно ти? Изглежда няма да ти се наложи да излезеш някъде, където могат да те застрелят.

Уолтър не си направи труда да му отговаря.

— Е, Антъни, само ти остана. Вътре или вън? — каза Шоу.

Импелитери сви рамене.

— Майната му. Защо да развалям купона? Влизам!

— Много добре, значи се разбрахме. Сега, да се върнем на въпроса на Мейсън как точно трябва да го направим. Очевидно, нямам ясен отговор. Зависи от това, което ще разберем, когато отидем на място. Искам да науча повече неща за тази фирма с недвижими имоти, с какво, по дяволите, се занимава дъщерята на полицейския шеф и така нататък, но поне засега планът ми е прост.

— Първо, закриваме охранителната фирма на мюсюлманите, което не би трябвало да е особено трудно, ако говорим с подходящите хора по подходящия начин. После се съсредоточаваме върху разбиването на бандата с праха. Тя не е чак толкова голяма. Според досиетата на Де Лука, не повече от тридесет-четиридесет души. Не че имам намерение да подгоня тридесет или четиридесет души.

— Да — намеси се Импелитери, — особено като имаш предвид, че чакат поне още тридесет, които са готови тутакси да заемат мястото им.

— Точно така. Смятам, че ако спипаме водачите им, останалите или ще се покрият, или ще тръгнат да се бият с някой друг, за да си намерят ново място, където да си продават дрогата. Започваме с Арчи Рейнолдс. Той си има заместник, двама организатори, няколко типа по силовите операции. Разкараме ли тях, останалите би трябвало да склонят глава. Докато правим всичко това, трябва да сме сигурни, че полицейската дъщеря е в безопасност.

— Около нея вече сигурно има една дузина охранители.

— Ще видим.

— Разузнавателният отдел се грижи за сигурността на семейството на шефа. Работят в екипи по трима — уточни Мейсън. — Покрай тази бъркотия сигурно се редуват на смени. Плюс униформени от участъка.

— Така е — каза Шоу. — Не мисля

да й осигурявам повече лична охрана. Нашата специална група е в ограничен състав. Колкото по-малко хора знаят какво правим, толкова по-добре.

— Окей, явно има още много неща. Сега съм твърде уморен, за да можем да обсъдим всичко. Следващата ни стъпка е утре да се срещнем в Седемдесет и трети участък Браунсвил и там ще възложа на всеки от вас специална задача. Намира се на Ийст Ню Йорк авеню.

— Това е новата сграда на Седемдесет и трети участък, нали? — попита Мейсън.

— Да. Разполагаме с кабинет, от който ще координираме операцията.

Шоу посегна зад стола си и взе четири папки.

— Това са копия от всичко, което Де Лука ми даде. В общи линии вече ви го казах. Вашите лични досиета са вътре, в случай че проявите любопитство, плюс още подробности за бандата на Сините тапи. Ще се срещнем утре по обяд. Така ще имате време да изчетете всичко и поне една нощ да поспите добре, преди да започнем. — Шоу се обърна към Уонг. — Уолтър, в този доклад ще намериш четири имена, включително на Арчи Рейнолдс. Според информацията, която Де Лука е получил от сектор „Банди“, тарторите на Сините тапи са четирима?

— Четирима?

— Точно така.

— Звучи като име на някаква шибана рокгрупа.

— Не аз съм им измислил името, Импелитери. Както и да е. Уолтър…

— Да.

— Преди да дойдеш в Браунсвил утре, искам да се отбиеш в Централния архив и да провериш за някакви неизпълнени заповеди за арест на тези четиримата. Ако намериш такива, вземи копия от тях.

— Искаш да използваш хората от „Пълномощия“, за да ги изпълнят? — попита Мейсън.

— Няма да използваме никого, освен нас, доколкото е възможно. Както казах, колкото по-малко хора знаят какво правим, толкова по-добре.

— Разбрах те.

— А ако няма заповеди? — попита Импелитери.

— Тогава ще стане малко по-трудно да намерим основателни причини, за да ги арестуваме.

— Кой казва, че трябва да ги арестуваме? Защо просто не ги застреляме и да кажем, че шибаните мюсюлмани са го направили?

— А защо да не проверим първо дали има неизпълнени заповеди за арест, преди да извършваме убийство?

Импелитери сви рамене.

— Твоя работа.

— Освен това, Уолтър…

Уонг изглежда се беше унесъл в размишления, все едно Шоу изобщо не говореше на него.

— Уолтър!

— Да?

— Вътре в твоята папка има списък на оборудването. Искам две коли, немаркирани и в добро състояние. Искам карабини, бронежилетки, клетъчни телефони, портативни радиостанции, радиоскенери… и още някои неща, които съм описал.

— Да бе, к’во ще кажеш и за един танк с огнепръскачка?

Шоу престана да отговаря на Импелитери.

— Организирай го, разбери къде можем да получим всичко това. Ако някъде ти затръшнат вратата, използвай Конклин. Иначе го пази в тайна, доколкото е възможно.