Гангстерски рап

Кларксън Джон

Една посрещаща посетителите социална работничка седеше зад очуканото бюро в приемната. Въпреки ранния час, младата жена изглеждаше ведра и делова, с коса, прибрана в стегнат кок. Спретнатите дрехи стояха добре на стройното й тяло. Шоу си помисли, че това може би е първата работа в живота й. Предположи, че това е същата млада жена, която бе залегнала под стола, запокитен по нея от Арчи Рейнолдс. Браво, помисли си Шоу. Не се оставяй на тези скапаняци да те съсипят.

Лист шперплат беше закован на мястото на стъклото, от което обстановката в приемната изглеждаше някак по-мрачна, но пък даваше някакво

усещане за сигурност.

— Госпожица Бъртън тук ли е? — тихо попита Шоу. — Аз съм детектив Шоу. Имам уговорена среща в девет.

Младата жена кимна и посочи към свързващата врата вдясно. След две крачки по коридорчето Шоу се озова до отворена врата вляво.

Джъстин Бъртън седеше до бюрото си, с очертан на утринната светлина силует, и говореше с някого по телефона. Шоу беше очаквал с нетърпение да я види. Беше чувал, че полицейската дъщеря е красавица. Но сега реши, че „красива“ е слаба дума, за да я опише. Джъстин Бъртън беше повече от красива. Той се спря пред кабинета, за да има повече време да я огледа.

Отначало, макар и седнала, ръстът и осанката й напомниха на Шоу за някой преуспял чернокож супермодел. Но той бързо отхвърли това първо впечатление. В Джъстин Бъртън имаше нещо много повече от преднамерена показност. Тя беше надхвърлила възрастта за модел, което придаваше известна зрялост към външната й хубост. А и гласът й звучеше особен, аристократичен. Долавяше се мека, фина и ангажираща нотка, ала същевременно беше изпълнен с прямота и увереност.

След няколко мига тя забеляза Шоу с периферното си зрение, извърна се към него и му махна с ръка да влезе и да седне. После отново се обърна настрани от него, за да довърши разговора си по телефона. Шоу нямаше нищо против да почака. Това му осигури още малко време да й се полюбува.

Той се самовъзнагради с тази милост, започвайки от лявата й ръка, държаща телефонната слушалка. На утринната светлина ръката й приличаше на полиран фрагмент от изящна ренесансова скулптура, изваян от художник, който е искал само в един съвършен детайл да въплъти красота, грация и женственост. Кожата й беше гладка. Пръстите дълги. Китката нежна, но заредена със сила. Тенът й, кремаво светлокафяв, като че ли поглъщащ блясъка на утринното слънце.

След ръката на Шоу му се прииска да обходи с поглед тялото й, но се задоволи с очертания профил. Успя само да проследи строгите линии на челото и брадичката.

А после, без никакво предупреждение, без да се сбогува, тя приключи разговора, постави слушалката на вилката и се обърна към него толкова бързо, че го свари неподготвен.

— Предполагам, вие сте детектив Шоу?

Шоу само кимна, мъчейки се все още да формулира в главата си точното определение за нея. Зашеметяваща? Не. Красива. Той продължи да се връща към тази простичка, макар и слаба дума. Най-после се примири и я прие.

Шоу се надяваше, че външният й вид не я е развратил. Да не говорим за положението й на дъщеря на човек с такава голяма власт. Но дори да беше покварена той реши, че въпреки всичко ще изпитва удоволствие да я гледа. Да гали само кожата й с очи беше истинско удоволствие. Той си помисли, че това може би е най-удивителното нещо в нея. В нея имаше някакъв блясък. И макар очевидно тенът й да беше по-тъмен от неговия, блясъкът и

нюансът изглеждаха така необичайни, че на Шоу му се струваше, че кожата й излъчва сияние.

Той усети, че му се налага да се покашля, преди да заговори.

— Да, Лойд Шоу, госпожице Бъртън. Надявам се, че не идвам в неподходящ момент.

Това не предизвика отговор.

Разбира се, че беше дошъл в неподходящ момент. Иначе защо, по дяволите, беше тук?

Последва неловка тишина. Колкото и добре да изглеждаше, Джъстин Бъртън очевидно не се чувстваше никак добре. Сега, когато се беше обърнала към Шоу, той можа да види хирургическата превръзка на дясната страна на лицето й, започваща точно под ъгълчето на устата й и продължаваща надолу под брадичката и челюстта. Рамото и ръката изглежда също я боляха. Тя внимателно положи дясната си ръка в скута. Изглеждаше уморена. Също така притеснена и може би малко нетърпелива.

— Съжалявам. Предполагам, че ако моментът беше добър, аз нямаше да съм тук.

— Така е.

— Е, имам няколко въпроса, ако не възразявате.

Тя помръдна неловко на стола си.

— Нали казахте, че е важно да поговорим, така че давайте.

— Много ли ви боли?

— Това ли е първият ви въпрос?

— Ами, не изглеждате съвсем добре.

Тя го изгледа за миг намръщено, но гримасата й скоро премина в измъчена усмивка.

— Не съм в идеална форма. Проклетата брадичка ме боли. Утре трябва да свалят конците. Опъват ми кожата. Особено когато се усмихвам. Нещо, което не правя много често напоследък. А когато помръдна ръката си, гърбът и рамото ме заболяват адски.

— Трябва да сложите превръзка през врата, за да обездвижите ръката.

— Видът й не ми харесва.

Шоу си помисли, щом една превръзка я смущава, би трябвало да е съвсем комплексирана от шевовете на лицето си.

— Видът й?

— Бих предпочела да не ми напомня постоянно за онова, което се случи.

— Разбирам.

Пак мълчание. Джъстин Бъртън не се чувстваше задължена да запълва паузите.

— Значи, хм, смятах да ви задам няколко въпроса, които вече трябва да са ви задавали, просто за да ви подготвя малко за разговора, но защо не вземем да ги прескочим и да минем направо на това, което е важно за мен?

— Да, така ще е по-добре. Напоследък не мога да спя добре от раните си и нямам желание да отговарям на още един полицай дали мога да разпозная човека, който премина тук като ураган, след като вие вече знаете кой е той.

— Арчи Рейнолдс?

— Да.

— Познавате ли го?

— Не лично.

— Как разбрахте, че знаем за него?

Джъстин изгледа Шоу, сякаш му казваше не знае ли коя е тя, или просто се прави на глупак.

— Ами, не съм сигурен дали баща ви ви информира за…

— Вероятно не ми казва и половината от това, което знае, но ми каза за този Арчи Рейнолдс.

— Какво ви каза?

— Не е толкова важно. Знам кой е той. Знам много добре какво причинява бизнеса с кока на жените в този квартал.

— И какво е то?

— Деградира ги до равнище, което е трудно да си представите, детектив Шоу.

— И децата им също така, нали?

За миг Джъстин омекна.

— Да. Вие не можете да го разберете съвсем, но те страдат повече от всеки друг.