Гангстерски рап
Шрифт:
Влакът спря на станция „Ню Лотс“. Шоу излезе и пристъпи, сам, на издигнатата платформа. Добре дошъл в Браунсвил. Дори въздухът тук беше някак наситен с тление.
И не беше нужно много време, за да се засилят притесненията му. Още от издигнатия коловоз забеляза опожарения сервиз. Приличаше на зейнала черна рана на уличката, минаваща успоредно на коловоза. Пътуващият на запад влак на успоредната линия изскърца до станцията, издавайки обичайния писък, но този път на Шоу му се стори, че чува писъците на горящи хора. Въпреки топлия въздух усети ледена тръпка, преминаваща от тила по целия му гръб. Той разкърши рамене и тръсна глава, мъчейки
— Мамка му — промърмори той на себе си.
Тръгна напред, насочвайки се към изхода. Стараейки се просто да го достигне. Не стигна далеч. В мига, в който се добра до горната площадка на стълбището, отвеждащо към уличното ниво, на най-долното стъпало едно гневно черно лице се извърна към него. Едно от кварталните момчета, дебнещо недалеч от спирката за жертви.
Младежът го наблюдаваше с неприязън чак до момента, в който Шоу трябваше да премине покрай него. Бърз грабеж и щеше да има с какво да изкара деня.
След инцидента с момчетата, фенове на гангстерски рап, на Тилдън авеню, Шоу нямаше настроение отново да се разправя с чернокожи младежи. Затова изобщо не обърна внимание на натрапника. Но когато влезе в станцията видя, че наблизо висяха още трима като него. Стояха вътре в постройката на станцията, която беше толкова стара, разнебитена, мръсна и занемарена, че единственото ново нещо в нея беше бронираната кабинка, приютяваща билетопродавача. И дори тя беше одраскана с графити.
Сега всичко му стана ясно. Първият на стълбището беше наблюдателят. Той трябваше да избере жертвата, да я последва до станцията и да даде знак на останалите. Те или щяха да му се нахвърлят още вътре или да го проследят по улицата.
Шоу усети надигащата се в него гадна смесица от гняв и страх. Пак същото, помисли си той. По дяволите! Гледай право в тях. Право в тях, мамицата им!
Бяха трима, напъхани в станцията, загърнати в опърпаните си якета, торбести дрехи, качулки, тежки кубинки или баскетболни маратонки. В очите на Шоу те изглеждаха по-скоро като някакъв триглав звяр, отколкото като трима отделни чернокожи младежи.
Той не се постара да си придаде груб или гневен израз. Но наистина съсредоточи погледа си право в тях, внимателно оглеждайки лицата и взирайки се в очите им. Запази изражението си безизразно, за да не ги предизвика да тръгнат след него само заради едната гордост. Не, просто ги гледаш, каза си той. Макар да усещаш учестения си пулс, само ги гледай, така че да разберат, че не бива да се захващат с теб. Изобщо не си и помисляй да преминеш покрай тях кротичко, с наведена глава. Мисли за своя глок на кръста и за резервния пистолет под лявата мишница. Мисли как го изваждаш бързо, дърпаш плъзгача и го насочваш. За тях не мисли.
Те го изгледаха гневно. Не желаеха да пропуснат възможността да го изплашат, но все пак решиха да не го закачат. Оставиха го да отмине. По-добре да спипат някой по-лесен.
Шоу бутна люлеещата се врата, забелязвайки, че стъклото й е счупено, и излезе на тротоара.
Навън не беше по-поносимо, отколкото в станцията на метрото. Шоу имаше чувството, че се е озовал на ничия територия, посред зона на бойни действия. Стоеше сред сумрачната утринна светлина под издигнатия над уличния терен влаков виадукт, като се оглеждаше наляво и надясно и се мъчеше да проумее къде точно се намира. Нямаше много за гледане. Никакви хора, никакви забързани пътници, тичащи да пристигнат навреме на работа, никакви
Докато се оглеждаше наоколо, само две места му се сториха със сигурност обитаеми. На около едно каре вдясно от него на ъгъла се виждаше винарна, а вляво — павилионче за вестници и сладкиши. Тогава къде, по дяволите, се намираше комплексът „Ню Лотс“ с петте си четириетажни здания и стотиците си обитатели?
Според това, което Шоу беше запаметил от картата, която беше проучил, „Ню Лотс“ трябваше да се намира вляво от него. Затова той тръгна в тази посока, като се надяваше, че се е насочил правилно. Това означаваше да мине покрай павилиона за вестници и сладкиши, където се беше събрала друга групичка квартални хулигани.
Шоу си помисли за конституционното право на гражданите на събирания. Те имаха такова право, нали? Но не се събираха за утринни молитви или за мирен протест, или за да обсъждат световните събития. Те просто чакаха. Висяха. А сега имаше какво да правят — да огледат белия мъж и да му стъжнят живота.
Шоу се зачуди дали щеше да е по-различно, ако беше чернокож, човек, живеещ в този квартал. Щеше да има разлика, разбира се. Най-малкото нямаше да се оглежда сега за улични знаци, каквито тук нямаше. Ако живееше в този квартал щеше да знае къде, по дяволите, се намира.
Обичайното молебствие от тихи ругатни изпълни главата на Шоу, когато осъзна, че да стои така, като изгубен под линията на метрото, нямаше да си помогне. Той закрачи право към вестникарския павилион, насочвайки се към тайфата безделничещи лоши момчета.
Докато крачеше към пресечката, Шоу най-сетне забеляза някакъв признак на нормален живот в квартала. Едно раздрънкано такси зави пред него и се отправи към входа на станцията. То спря и Шоу се извърна да погледне възрастния мъж, жена му и голямата им дъщеря, които слязоха от колата. Бяха чернокожи, спретнато облечени, очевидно тръгнали за работа. И очевидно имаха достатъчно опит, за да знаят, че ходенето пеша до метрото не е най-добрата идея тук.
Тогава защо, по дяволите, се мотая пеша тук? — запита се Шоу. Защото съм дошъл да спасявам момчета като онези там да не се избият помежду си, а те са готови всеки момент да ми скочат.
Шоу не беше изминал и половината разстояние до пресечката и пет чифта очи се впериха в него. Когато се изравни с вестникарско-сладкарския павилион от другата страна на улицата, едно от момчетата вече се бе отделило от останалите и тръгна след него.
Шоу разкопча ципа на коженото си яке, за да му е по-лесно да посегне към глока. Боже мой, помисли си той, но това е тъпо! Тук съм едва от пет минути и вече съм готов да измъкна патлака си за втори път.
Той чу стъпките зад себе си. Каза си, хайде, този тип знае, че си ченге. Би трябвало да знае. Защо, по дяволите, го прави тогава? Шоу си представи и останалите четирима, спускащи се след него. Как връхлитат, събарят го и един от тях докопва оръжието му. Той не успява да извади резервния пистолет, някой го е фраснал в лицето с юмрук или го е изритал в главата. А и да успееше да извади оръжието си, какво? Стрелба от упор, насред улицата посред бял ден?
В никакъв случай. Шоу се обърна внезапно и момчето зад него се закова на място. Беше твърде близо. На по-малко от два метра.