Когато лъвът се храни
Шрифт:
— Мога ли да те помоля поне да мушнеш пистолет в колана си? — попита тъжно Даф.
— Не — засмя се Шон. — Не. Ти си варварин, синко. Никакъв вкус, това ти е бедата.
Избегнаха главните улици и излязоха на пътя за Кейптаун една миля, след като напуснаха града. Луната бе като тънка ивица върху тъмния небесен свод. Въпреки това под светлината на ярките звезди белите минни купчини, всяка една от тях с размера на голяма могила, изглеждаха като гнойни пъпки върху лицето на земята.
Шон усети как дъхът му спира от възбуда — примерът на приятеля му винаги е бил заразителен. Галопираха с почти
— По-бавно, Даф! Завоят е тук някъде. Пътят е обраснал с храсталаци и ще го изпуснем.
Дръпнаха юздите на конете и преминаха в обикновен ход.
— Колко е часът? — попита Даф.
Шон дръпна от пурата и задържа часовника близо до огънчето.
— Десет и четвърт. Подранили сме.
— Обзалагам се, че Максимилиан ще бъде там преди нас. Това е пътят.
Свърнаха по него. Насипът на мината „Малката сестра“ се извиси близо до тях стръмен и бял на лунната светлина. Заобиколиха като се стараеха да останат в сянката му. Конят на Даф изпръхтя боязливо и Шон притисна с колене своя, който се дръпна встрани. Макс беше излязъл от храсталаците край пътя.
— Добра среща, Максимилиан!
— Моля ви, господа, дръпнете конете си от пътя. — Макс все още показваше признаци от следобедната възбуда.
Завързаха конете си сред храстите и се присъединиха към него.
— Е, Макс, какви са новините? — попита Даф.
— Преди да продължим по същество, господа, искам да ми дадете честната си дума, че независимо дали ще стане нещо или не, никога и никому няма да разкриете това, което ще ви кажа тази нощ.
Той беше много бледен, както се стори на Шон, а може би това се дължеше на звездната светлина.
— Съгласен — каза Шон.
— Честен кръст — присъедини се Даф.
Макс разтвори палтото си и извади продълговат плик.
— Мисля, че ако първо ви покажа тези неща, по-лесно ще обясня предложението си.
Шон взе плика.
— Какво е това?
— Последните отчети на четирите банки, с които г-н Храдски е в делови отношения.
— Кибрит, Шон, дай светлина, синко — помоли нетърпеливо Даф.
— Нося фенер — каза Макс и клекна, за да го запали. Двамата приклекнаха до него и разстлаха банковите отчети в кръга от жълта светлина. Прочетоха ги мълчаливо. Накрая Шон се изправи и запали нова пура.
— Е, доволен съм, че не притежаваме толкова много пари — обяви той. Събра листовете и ги върна обратно в плика. Плесна го в дланта на другата си ръка и започна да се смее тържествуващо. Макс се протегна, взе плика и грижливо го пъхна под палтото си.
— Добре, Макс, изплюй камъчето — настоя Шон.
Макс се наведе напред и духна фенера. Беше му по-лесно да говори на тъмно.
— Големите суми, които г-н Храдски трябваше да ви плати в брой, господа, и ограничаването на производството в диамантените мини съгласно условията на новите картелни договори в диамантената промишленост го принудиха да вземе големи заеми от всичките си банки. — Той спря и прочисти гърлото си. — Сами виждате размерите на тези заеми. Разбира се, банките изискват гаранции и г-н Храдски им е предоставил всички притежавани от него акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“. Банките са оценили акциите
— Продължавай, Макс! — каза Даф. — Гласът ти започва да ми харесва.
— Дойде ми наум, че ако г-н Храдски отсъствува временно от Йоханесбург… Да кажем, замине за Англия да купи нови машини или нещо такова. За вас, господа, ще се открие възможност да смъкнете акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ до тридесет и пет шилинга. Ако подготовката е добра, цялата работа ще приключи за три-четири дни. Можете да започнете изненадващи продажби и да пуснете слухове, че жилата на водещия пласт е изтъняла. Г-н Храдски няма да бъде тук, за да защити интересите си, и банките ще се освободят от акциите си на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ веднага щом те паднат на тридесет и пет шилинга. Цената им ще се сгромоляса и вие, с пари в брой, ще бъдете в състояние да изкупите акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ на безценица. Няма причина да не придобиете контрол над групата и отгоре на това да спечелите няколко милиона.
Отново последва тишина. След известно време Шон попита:
— А ти какво ще спечелиш, Макс?
— Чек от вас за сто хиляди лири, г-н Кортни.
— Цените се вдигат. Мислех, че обичайното заплащане за този вид услуги е тридесет сребърника. Предполагам, че тарифата е определена от някой твой съотечественик.
— Млъкни! — озъби се Даф и вече по-любезно се обърна към Макс. — Г-н Кортни обича да се шегува. Кажи ми, Макс, това ли е всичко, което искаш — единствено пари? Ще бъда откровен с теб. Не ми се вярва. Би трябвало да си доста богат.
Макс бързо се изправи и тръгна към конете. Не бе стигнал до тях, когато се завъртя рязко. Лицето му не се виждаше в сянката, но викът разкри чувствата му:
— Мислите ли, че не знам как ме наричат? „Шутът“, „блюдолизецът“, „гъзолизецът“. Мислите ли, че ми харесва? Мислите ли, че съм щастлив да пълзя пред него? Искам отново да бъда свободен. Искам отново да бъда мъж. — Гласът се задави, ръцете се вдигнаха нагоре и скриха лицето му. Той хлипаше. Шон не можеше да го гледа и даже Даф наведе смутен поглед към земята. Когато заговори отново, гласът му звучеше както винаги тих и тъжен.
— Г-н Кортни, ако вие утре в канцеларията носите жълтата си жилетка, за мене ще бъде знак, че приемате предложението. Тогава ще направя необходимото, за да осигуря отсъствието на г-н Храдски от страната.
Той развърза коня си, яхна го и се загуби от погледите им по пътя за Кейптаун. Двамата останаха неподвижни. Послушаха как тропотът от копитата на коня на Макс затихва в тъмнината и тогава Даф заговори:
— Банковите отчети бяха истински. Добре огледах печатите им.
— А още по-истински бяха чувствата на Макс. — Шон хвърли пурата си в храстите. — Никой не може да играе ролята си така добре. Повдигна ми се, докато го слушах. По дяволите, как може един човек така хладнокръвно да измени на оказаното му доверие?