Патриотични игри

Клэнси Том

— Извинете ме за момент, Джек, трябва да ви оставя. Ще се върна след няколко минути.

„Много благодаря — помисли Райън и кимна учтиво. — Ами сега какво да правя?“

— Добър вечер, сър Джон — поздрави един мъж в униформа на вицеадмирал от Кралските военноморски сили. Райън се опита да прикрие облекчението си. Разбира се, бяха го прехвърлили на друг попечител. Със закъснение разбра, че много хора идваха тук за първи път. Някои от тях биха се нуждаели от известна подкрепа, докато привикнат с мисълта, че се намират в дворец, и по протокол щяха да се погрижат за тях.

Докато си стискаха ръцете, Джек разгледа отблизо лицето на мъжа. Имаше нещо познато в него.

— Аз съм Базил Чарлстон.

„Аха!“

— Добър вечер, сър.

Беше видял този човек първата вечер в Ленгли и придружителят му от ЦРУ небрежно беше отбелязал, че това е „БЧ“ или просто „Ч“, началникът на британската тайна разузнавателна служба, известна преди време като МИ-6. „Какво правите тук?“

— Сигурно сте жаден.

Към тях се приближи още един мъж с чаша шампанско.

— Здравейте! Казвам се Бил Холмс.

— Вие заедно ли работите, господа? — попита Райън, като сръбна от искрящото вино.

— Съдията Мур ми каза, че сте умен човек — отбеляза Чарлстон.

— Извинете, съдията кой?

— Добре, доктор Райън. — Холмс се усмихна, като привърши чашата си. — Разбирам, че сте играли футбол в американската му разновидност. Тогава бяхте в университетския младежки отбор, нали?

— В колежанския и младежкия университетски, но само като гимназист. Не бях достатъчно едър, за професионалист — каза Райън, опитвайки се да прикрие неловкостта си. „Младежки университетски отбор“ беше името на проекта, по който бяха го извикали да провежда консултации в ЦРУ.

— И вие не знаете нищо за човека, написал „Агенти и агенции!“ — Чарлстон се усмихна. Райън се вкамени.

— Адмирале, не мога да разговарям за тези неща без…

— Екземпляр номер шестнадесет лежи на бюрото ми. Добрият съдия ми каза да ви предам, че имате пълна свобода да говорите за „сигнализиращата програма за текстообработка“.

Райън въздъхна. Първоначално тази фраза трябва да е тръгнала от Джеймс Гриър. Когато Джек беше направил предложението си за „капана за канарчета“ на заместник-директора в разузнавателния отдел, адмирал Джеймс Гриър се пошегува именно с тези думи. Райън имаше свободата да говори. Вероятно. Инструкциите му от ЦРУ за сигурността не обхващаха точно тази ситуация.

— Извинете, сър, но никой не ми е казал, че мога да разговарям за тези неща.

Чарлстон промени изражението си от шеговито към сериозно само за миг.

— Не се извинявай, момче. Човек трябва сериозно да се отнася към тайните. Оня труд, дето го написа, беше отлична детективска работа. Трудността, както несъмнено някой ти е казал, е, че при поемане на толкова много информация нямаме възможност да я проумеем цялата. Не е лесно да влезеш в калта и да намериш блестящ скъпоценен камък. Като за човек, който за първи път е в този бизнес, докладът ти беше първокласен. Но не знаех за това, което съдията нарече „капан за канарчета“. Той каза, че ти можеш да го обясниш по-добре от него. — Чарлстон махна с ръка за нова чаша шампанско. Появи се някакъв лакей или прислужник с поднос в ръка. — Разбира се, ти знаеш

кой съм.

— Да, адмирале. Видях ви миналия юли в управлението. Слязохте от асансьора за шефовете на седмия етаж, когато аз излизах от канцеларията на директора на отбранителното разузнаване.

— Добре. Значи знаеш, че всичко тук си остава между нас. Какво, по дяволите, представлява този „капан за канарчета“?

— Е, познати са ви проблемите на ЦРУ с изтичането на информация. Когато приключвах първия вариант на доклада си, ме осени идеята да направя всеки от тях уникален.

— Това се практикува от години — отбеляза Холмс. — Човек трябва просто да размести някоя запетайка. Най-лесното нещо на света. Ако хората от новините са достатъчно глупави и отпечатат снимка на документа, можем да открием изтичането.

— Да, сър. И репортерите, които издават изтеклата информация, знаят това. Научили са се да не показват снимки на документите, които им попадат от източниците, нали? — отговори Райън. — В идеята, която ми хрумна, имаше нещо ново. „Агенти и агенции“ съдържаше четири раздела, всеки раздел — резюме в един абзац, а всяко резюме беше написано по доста драматичен начин.

— Да, забелязах това — каза Чарлстон. — Изобщо не се четеше като документ от ЦРУ. По-скоро приличаше на нашите документи. На нас хора ни пишат докладите, а не компютри. Продължавайте, моля ви.

— Всяко резюме е в шест различни варианта и са подбрани за всеки екземпляр на документа. Съществуват хиляди възможни промени, но само деветдесет и шест номерирани копия на документа. Причината абзаците да бъдат променени по този начин е — предполагам, че може да се нарече крещяща — да накара репортерите да ги цитират дословно в средствата за масова информация. Ако цитира нещо от тези два или три абзаца, ние знаем точно кое копие е видял и следователно кой е допуснал изтичане на информация. Сега имат дори и по-усъвършенстван модел на капана. Всичко може да се направи с компютър. Може да се използва програма със синонимен речник и документът да стане напълно уникален.

— Разбрахте ли дали капанът върши работа? — попита Холмс.

— Не, сър. Нямам нищо общо с въпросите на опазването на тайната в управлението. — „И слава богу!“

— О, работи. — Сър Базил замълча за момент. — Идеята е адски проста и адски добра! Трудът ви имаше важно значение. Казаха ли ви, че почти всички подробности в него съвпадат с едно разследване, проведено миналата година?

— Не, сър. Не са ми казали. Доколкото ми е известно, всички документи, с които съм работил, са публикувани от нашите хора.

— В такъв случай сте родили идеята съвсем самостоятелно? Чудесно.

— Сбърках ли някъде? — попита Райън адмирала.

— Трябвало е да обърнете малко повече внимание на онзи южноафриканец. Това, разбира се, е повече наша работа. Може би не сте имали достатъчно информация, в която да се ровите. В момента го наблюдаваме отблизо.

Райън довърши питието си и се замисли по този въпрос. За мистър Мартенс имаше доста информация … „Какво ли съм пропуснал?“ Не можеше да пита за това сега. Беше неподходящо. Но после…