Патриотични игри

Клэнси Том

— Южноафриканците не са ли…

— Боя се, че сътрудничеството им сега съвсем не е така добро, както беше едно време, а и Ерик Мартенс за тях е доста уязвим. Едва ли трябва да ги вини човек. Той може да ги снабдява с неща, от които се нуждае армията им, и това до голяма степен намалява натиска, който правителството желае да упражни върху него — изтъкна Холмс. — Трябва да се има предвид и израелската връзка. От време на време се отклоняват от правия път, но ние — Специалните сили и ЦРУ — имаме твърде много общи интереси, за да предизвикваме сериозни вълнения.

Райън

кимна. Разузнавателната служба на Израел имаше за задача да събира колкото е възможно повече пари, а понякога това беше в разрез е желанията на съюзниците им. „Помня връзките на Мартенс, но трябва да съм пропуснал нещо важно…какво ли?“

— Моля ви, не приемайте това като критика — каза Чарлстон. — Като за първи опит докладът ви беше превъзходен. ЦРУ трябва отново да ви вземе при себе си. Това е един от малкото доклади на ЦРУ, който не ме накара да заспя. Ако не друго, то можете да научите аналитиците им да пишат. Разбира се, те са питали дали желаете да останете, нали?

— Питаха, сър. Но идеята не ми се стори добра.

— Помислете отново — внимателно предложи сър Базил. — Идеята за „Младежкия университетски отбор“ беше добра, както онази идея за Екип-Б през 70-те години. И ние го правим — привличаме някой академик отвън, за да погледне на непрекъснато трупащите се данни от друг ъгъл. Съдията Мур, новият директор на ЦРУ, е наистина свежа струя. Прекрасен човек. Познава занаята доста добре, но е стоял настрана дълго време и има някои нови идеи. Вие сте една от тях, доктор Райън. Мястото ви е там, момче.

— Не съм напълно сигурен в това, сър. Завършил съм история и …

— Аз също — каза Бил Холмс. — Няма значение какво е завършил човек. Ние в разузнаването търсим хора с подходящо мислене. Вие, изглежда, го имате. Е, не можем да ви вербуваме, нали? Ще се разочаровам, ако Артър и Джеймс не направят нов опит. Помислете по този въпрос.

„Вече съм го правил. — Райън кимна, разсъждавайки над собствените си мисли. — Но обичам да преподавам история.“

— Героят на деня! — Към тях се присъедини още един човек.

— Добър вечер, Джефри — каза Чарлстон. — Доктор Райън, това е Джефри Уоткинс от Министерството на външните работи.

— Като Дейвид Ашли от Министерството на вътрешните работи ли? — Райън стисна ръката на човека.

— Всъщност прекарвам голяма част от времето си точно тук.

— Джеф е офицер за свръзка между Министерството на външните работи и кралското семейство. Занимава се с инструктажите, протоколната работа и все се пречка навсякъде — усмихнат отбеляза Холмс. — Колко станаха, Джеф?

Замислен, Уоткинс се намръщи.

— Мисля, че са малко повече от четири години. Сякаш беше миналата седмица. Но липсва блясъкът, който човек може да очаква. Аз най-вече нося кутията с пощата и се опитвам да се крия по ъглите.

Райън се усмихна. Можеше да разбере това.

— Глупости — възпротиви се Чарлстон. — Един от най-добрите мозъци в министерството. Иначе изобщо нямаше да те държат тук.

Уоткинс направи смутен жест.

— Доста

съм зает с тази работа.

— Така трябва да е — отбеляза Холмс. — Не съм те виждал в тенисклуба от месеци.

— Доктор Райън, персоналът в двореца ме помоли да ви предам благодарността им за направеното от вас. — Продължи да говори още няколко секунди.

Уоткинс беше с около два сантиметра по-висок от Райън и наближаваше четиридесетте. Прилежно подстриганата му коса сивееше отстрани и кожата му беше бледа като на човек, който рядко излиза на слънце. Изглеждаше като дипломат. Усмивката му беше така безупречна, сякаш я е репетирал пред огледало. Това беше усмивка, която може да означава всичко. Или по-скоро нищо. Но в сините очи се четеше интерес. И както се случваше много пъти през последните седмици, този човек се опитваше да реши от какво тесто е направен доктор Джон Патрик Райън. Обектът на тези наблюдения започваше да се уморява от всичко това, но нямаше възможност да направи кой знае какво.

— Джеф е експерт по положението в Северна Ирландия — каза Холмс.

— Никой не е експерт — отговори Уоткинс и поклати глава. — Аз бях там в началото, през 1969 година. Тогава носех униформа, младши офицер с…е, това няма значение, нали? Как според вас трябва да решим този въпрос, доктор Райън?

— Хората ми задават този въпрос от три седмици, мистър Уоткинс. Как, по дяволите, мога да зная?

— Още ли търсиш идеи, Джеф? — попита Холмс.

— Добрата идея се крие някъде навън — отговори Уоткинс, като не откъсваше поглед от Райън.

— Не е у мен — каза Джек. — А ако изобщо е у някого, как мислите, че ще познаете кой е? Аз преподавам история, но не я създавам, не забравяйте това.

— Просто преподавател по история — и тези двамата тук се нахвърлиха върху вас?

— Искаме да разберем дали наистина Райън работи за ЦРУ, както пише по вестниците — обади се Чарлстон.

Джек разбра. Уотсън нямаше достъп до всичко и не трябваше да знае за миналите му връзки с управлението — не че не би могъл да си направи заключение сам. Но въпреки всичко правилата са си правила. „Затова отхвърлих предложението на Гриър — спомни си той. — Всичките тези идиотски правила. Човек не може да разговаря с никого за това или онова, дори и с жена си. Сигурност, сигурност, сигурност… Глупости! Разбира се, някои неща трябва да си останат тайна, но ако никой не ги вижда, как може те да бъдат използвани — а и каква полза от тайна, която не може да се използва?“

— Знаете ли, приятно ще бъде да се върна в Анаполис. Поне студентите още вярват, че съм преподавател!

— Точно така — отбеляза Уоткинс. „А завеждащият силите за сигурност иска мнението ти за Трафалгарската битка. Всъщност какъв си ти, Райън?“ След като напусна военната служба през 1972 година и започна работа в Министерството на външните работи, на Уоткинс му беше ясна играта „Кой е шпионинът?“ на офицерите от посолствата. Получаваше смесени сигнали от Райън, а от това ставаше все по-интересно. Уоткинс обичаше игрите. Всякакви.