Патриотични игри
Шрифт:
— Това ме радва след всичките ужасни неща, които каза за малката Оливия. Знаете ли, че отказа да си легне, без да ме е целунала за лека нощ? Такова прекрасно, чаровно ангелче. А той я нарече лоша!
Джек въздъхна. Не му беше трудно да разбере какво е станало. След три седмици в тази обстановка Сали вероятно правеше най-хубавите реверанси в историята на западната цивилизация. Сега може би дворцовият персонал водеше борби за правото да се грижи за нея. Сали беше истинско татково момиче. Способността да манипулира хората й се удаваше лесно. Беше го практикувала върху баща си в продължение на години.
— Може би съм попреувеличил, мадам.
— По най-клеветнически
— Моля?
— Уроци по езда — обясни Кати.
— Искаш да кажеш, на кон?
— Какво друго би могла да язди? — попита кралицата.
— Сали на кон? — Райън погледна жена си. Идеята не му хареса твърде много.
— И се справя прекрасно. — Кралицата скочи в защита на Кати. — Съвсем безопасно е, сър Джон. Ездата е прекрасно умение, на което всяко дете може да се научи. Тя развива дисциплина, координация и отговорност.
„Да оставим това, че е и прекрасен начин да счупи хубавото си малко вратле“ — помисли си Райън. Отново си спомни, че човек не трябва да спори с кралицата, особено когато се намира под покрива й.
— Дори и вие трябва да опитате да яздите — каза кралицата. — Съпругата ви язди.
— Сега имаме достатъчно земя, Джек — каза Кати. — Ще ти хареса.
— Ще падна — мрачно каза Райън.
— След това отново ще се качите и така, докато не го направите както трябва. — Това беше казано от жена с над петдесетгодишен ездачески опит.
„Същото е, като да караш колело, само че от колело не се пада толкова силно, а и Сали е твърде малка за колело — каза си Райън. Изнервяше се да гледа как Сали бута колелото си по пътеката пред гаража. — За бога, та тя е толкова малка, че конят дори не може да разбере дали е отгоре му или не.“
Кати долавяше мислите му.
— Децата трябва да растат. Не можеш да я опазиш от всичко — изтъкна жена му.
— Да, скъпа, зная. — „По дяволите, не мога. Та това ми е работата.“
След няколко минути всички излязоха от стаята и тръгнаха за вечерята. Райън се озова в синята приемна зала с колони, която го накара да затаи дъх, а след това мина през двойно огледални врати и влезе в официалната трапезария.
Контрастът беше невероятен. От залата, оцветена в синьо, влязоха в стая, горяща в яркочервените цветове на плата по стените. Куполният таван над тях беше с цвят слонова кост и с орнаменти от злато, а над снежнобялата камина висеше огромен портрет. „На кого ли е? — чудеше се Райън. — Трябва да е на някой крал, разбира се, вероятно от XVIII или XIX век, ако се съди по белия му чорапогащник… или както са ги наричали по онова време, по жартиерите.“ Над вратата, през която бяха влезли, се виждаше монограмът на кралица Виктория — VR. Джек се питаше, каква ли част от историята е преминала през тази стая, или пък е била създадена в нея?
— Седнете от дясната ми страна, Джек — каза кралицата. Райън хвърли поглед към масата. Тя беше достатъчно широка и той не трябваше да се притеснява да не фрасне нейно величество с лявата си ръка. Това не би било хубаво.
Неприятното по време на вечерята беше, че Райън изобщо не можа да запомни — а беше твърде горд, за да пита Кати — от какво се състоеше тя. Храненето с една ръка беше практикувал достатъчно, но никога пред толкова хора, а беше сигурен, че всички го наблюдават. В края на краищата е американец и към него щяха да проявяват любопитство дори и ръката му да беше наред. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да внимава, да не се налива с виното, да следи какво говори. Хвърляше по някой поглед към Кати, която беше седнала от другата страна на масата до херцога и очевидно се наслаждаваше на всичко. Това, че тя се чувстваше по-свободна от него, ядоса Джек. „Ако тук има някой долен завистник, който не е на мястото си, но не иска и другите да се чувстват добре, то това съм аз“ — помисли си той. Чудеше се дали щеше да е тук, ако беше полицай или редник от морската пехота, който случайно беше попаднал където трябва. „Едва ли, защо?“ Не знаеше. Знаеше само, че нещо от институцията на благородството беше в разрез с възгледите на американците. В същото време получаването на рицарска титла — макар и почетно — му харесваше. Това противоречие го тревожеше, без да разбира защо. Смяташе, че цялото това внимание е твърде лъстиво. „Ще се радвам да се махна оттук. Но дали ще е така? — Отпи глътка вино. — Зная, че мястото ми не е тук, а искам ли то да е тук? Добър въпрос.“ Виното не му помогна да намери отговор. Трябваше да го потърси другаде.
Погледна към жена си — изглеждаше така, сякаш точно тук й беше мястото. Израснала е в подобна атмосфера: семейство с пари, голяма къща в Уинчестър каунти, много партита, на които хората са си казвали колко важни са всички те. Такъв живот той беше отхвърлил, а тя — отказала. И двамата бяха щастливи с това, което имаха, всеки имаше кариера, но дали тя беше по-спокойна извън тази среда…Райън се намръщи.
— Добре ли се чувствате, Джек? — попита кралицата.
— Да, мадам. Моля да ме извините. Боя се, че ще ми бъде нужно време да се приспособя към всичко това.
— Джек — тихо каза тя, — причината всички да ви харесваме — а то е така — е заради това, което сте. Опитайте се да не го забравяте.
Райън помисли, че това вероятно е най-милото нещо, което му бяха казвали някога. Може би благородството е душевно състояние, а не идва с титлите. Помисли си, че това би било един положителен пример за тъста му, защото той имаше на какво да се научи.
Три часа по-късно Джек последва жена си в стаята. Вдясно имаше дневна. Леглото пред него вече беше оправено. Разхлаби вратовръзката си и се разкопча, а след това изпусна една дълга, ясно доловима въздишка.
— Ти явно не се шегуваше, като каза, че всичко може да се превърне в тикви.
— Да — отговори жена му.
Беше включена само една слаба лампа и Кати я угаси. Единствената светлина в стаята идваше от далечното улично осветление и се процеждаше през плътните завеси. Бялата й рокля се открояваше в тъмнината. Когато се обърна, се виждаха само извивката на устните и блясъкът на очите. Райън мислено допълни останалото. Той обви здравата си ръка около нея и прокле гипсовото чудовище, което обгръщаше лявата му страна. Притегли я към себе си. Тя облегна глава на здравото му рамо и бузата му докосна меката й, фина руса коса. Мълчаха прегърнати една-две минути. Достатъчно им беше, че са сами в тишината на нощта.
— Обичам те, мила.
— Как се чувстваш, Джек? — Това не беше просто въпрос.
— Нелошо. Починал съм си достатъчно добре. Рамото вече не ме боли много. Аспиринът спира болката. — Това беше преувеличение, но Джек свикна с неудобството.
— О, разбирам как са го направили. — Кати изследваше лявата част на сакото му. Шивачите бяха поставили парчета плат със закопчалки от вътрешната страна, така че превръзката не изглеждаше толкова скрита. По-скоро облечена. Жена му бързо разкопча парчетата и свали сакото. Последва го и ризата.