Патриотични игри

Клэнси Том

Милър седеше в стол с права дървена облегалка, скръстил ръце на гърдите си и леко навел глава наляво. В крайчеца на устните му се прокрадна тънка усмивка, трудно доловима, но той това и целеше. Не беше голяма, но и не беше нужно да е такава. Това беше усмивка, предназначена само за Райън… „Или може би не само за мен“ — осъзна Джек. Сивите очи на Шон Милър не мигаха — трябва да се е упражнявал за това, — докато се впиваха в него от пет метра разстояние. Райън отвърна на погледа, като внимаваше да запази спокойния израз на лицето си. И докато съдебният писар записваше показанията на Джек, а посетителите в галерията отгоре си шепнеха, Райън и Милър бяха насаме и изпитваха волята си. „Какво

ли се крие зад тези очи?“ — отново се запита Райън. Ясно е, че не е някой слабак. Това беше игра — играта на Милър, която той беше играл и преди. Райън беше сигурен в това. В него се криеше сила, каквато има в едно хищно животно. И нямаше нищо, което да отслаби тази сила. Липсваше мекотата на морала или съвестта, имаше само сила и воля. При наличието на четирима полицаи около него Шон Милър беше така сигурно обуздан, както вълк в клетка, и той гледаше към Райън така, както един вълк би гледал иззад решетките, без да личи, че е човешко същество. Той беше хищник, който наблюдаваше…нещо и се чудеше как да го достигне. Костюмът и вратовръзката бяха маскировка, каквато беше и усмивката му към неговите приятели в галерията. Сега той не мислеше за тях. Не мислеше за това какво ще реши съдът. Той мислеше единствено за нещо, наречено Райън, нещо, което виждаше и което се намираше малко извън обсега му. Ръката на седящия в свидетелската ложа Райън трепна в скута му, сякаш изпита желание да грабне пистолета, който лежеше на масата с веществените доказателства на около метър от него.

Но в края на краищата това не беше животно в клетка. Милър имаше разум и образование. Можеше да мисли и планира като всяко човешко същество, но когато реши да действа, не можеше да бъде спрян от никакви човешки импулси. Академичното изследване на терористите, което Джек направи за ЦРУ, ги разглеждаше като абстрактни понятия, като роботи, които се движеха наоколо и вършеха разни неща и които трябваше да бъдат неутрализирани по някакъв начин. Никога не беше предполагал, че ще се срещне с тях. И което е по-важно, Джек никога не беше очаквал, че някой от тях ще го погледне по този начин. Той не знаеше ли, че Джек просто изпълнява гражданския си дълг?

„Не трябва да ти пука чак толкова. Аз просто се изпречих на пътя ти. Нараних те, убих приятеля ти и провалих мисията ти. Сега искаш да станем квит, нали? Раненото животно винаги издирва мъчителя си — каза си Джек. — А това ранено животно има мозък. Това животно има памет. — Без никой да го забележи, той обърса потната си длан от панталона си. — Това животно мисли.“

Райън беше уплашен по странен, непознат за него начин. Минаха няколко секунди, преди да си спомни, че Милър беше обкръжен от четирима полицаи, че съдебните заседатели ще го признаят за виновен, че ще бъде осъден на доживотен затвор и затворническият режим ще промени човека или нещото, което се криеше зад тези бледосиви очи.

„И аз съм бил морски пехотинец — каза си Джек. — Не се боя от теб. Мога да се справя с тебе, боклук. Веднъж го направих, нали? — Отвърна с усмивка на Шон Милър. Просто лека извивка в ъгъла на устните. — Не е вълк, а невестулка. Гадна твар, но не е нещо особено“ — каза си той. Извърна поглед като от някакво животно в зоопарка. Чудеше се дали Милър е доловил мълчаливото му перчене.

— Нямам други въпроси — обади се Аткинсън.

— Свидетелят може да стане — каза съдията Уийлър.

Райън стана от стола и се обърна да намери изхода. Очите му за последен път се спряха на Милър и се задържаха достатъчно дълго, за да види, че погледът и усмивката му не са се променили.

— Не беше зле — отбеляза агентът от ФБР. — Но трябва да внимаваш, когато влизаш в схватка е адвокат. Почти те препъна.

— Мислиш ли, че ще има някакво значение?

Мъри поклати глава.

— Не. Процесът е просто формалност. Делото е изпипано отвсякъде.

— Колко ще му дадат?

— Доживотен затвор. В обикновения случай доживотната присъда тук не означава нещо no-различно, отколкото в Щатите — шест-седем години. Но за това хлапе доживотен затвор означава доживотен затвор. А, ето те и теб, Джими.

Подполковник Оуенс вървеше по коридора и се присъедини към тях.

— Как се представи нашият човек?

— Не спечели „Оскар“, но съдебните заседатели го харесаха.

— Откъде знаеш това?

— Точно така, ти никога не си бил на такова нещо, нали? Те седяха напълно неподвижни, почти не дишаха, когато разказваше историята си. Повярваха на всичко, което каза, особено на това какво си помислил и как си се притеснил за него. Представи се като честен човек.

— Аз съм такъв — каза Райън. — И?

— Не всеки е честен — изтъкна Оуенс. — И съдебните заседатели всъщност много лесно забелязват това. Искам да кажа, понякога.

Мъри кимна.

— И двамата знаем добре — е, не чак като в този случай — какво могат да направят съдебните заседатели, но като се замисли човек, открива, че системата работи доста добре. Подполковник Оуенс, защо не почерпим този джентълмен?

— Прекрасна идея, агент Мъри. — Оуенс хвана ръката на Райън и го поведе към стълбището.

— От това хлапе косите настръхват, нали? — каза Райън.

Търсеше мнението на професионалиста.

— Значи си забелязал? — отбеляза Мъри. — Добре дошъл в чудесния свят на международните терористи. Да, той е малък, жилав кучи син. Отначало повечето от тях са точно такива.

— След една година ще се е попроменил малко. Твърд е, но често пъти твърдите са много крехки — каза Оуенс. — Понякога се пропукват. Времето е на наша страна, Джек. А дори и той да не се пропука, ще ни тревожи един по-малко.

— Много уверен свидетел — каза телевизионният коментатор. — На втория ден от делото за убийството на пътя към двореца в зала 2 на „Олд Бейли“ доктор Райън отби решителната атака на защитника Чарлс Аткинсън и разпозна обвиняемия Шон Милър с положителност. — На екрана се показа Райън, тръгнал надолу по хълма от съда, съпровождан от двама души. Американецът жестикулираше, обяснявайки нещо, а след това, когато мина край камерите, се засмя.

— Нашият стар приятел Оуенс. Кой е другият? — попита О’Донъл.

— Даниел Е. Мъри, представителят на ФБР на „Гроувнър скуеър“* — отговори офицерът от разузнаването.

[* Адресът на американското посолство в Лондон.]

— О! Никога не съм го виждал. Значи така изглежда. Тръгнали са за по чашка, на бас се хващам. Героят и оръженосците му. Жалко, че не можем да разположим там някой от нашите с една базука…

Някога бяха проследили Джеймс Оуенс, опитвайки се да намерят начин да го убият, по той винаги имаше кола на разположение и никога не използваше два пъти един и същи маршрут. Къщата му постоянно беше под наблюдение. Можеше и да го убият, но измъкването щеше да бъде много рисковано, а О’Донъл нямаше навика да изпраща хората си на самоубийствени мисии.

— Райън си тръгва за дома или утре, или вдругиден.

— А? — Офицерът от разузнаването не беше разбрал това. „Откъде Кен се сдобива с всичката тази специална информация…?“ — Много лошо, нали? Нямаше ли да бъде велико да го изпратим у дома в ковчег, а, Майкъл?

— Ти май каза, че не е цел, която си струва — отговори Майк Маккени.

— Да, но е горделив, а? Кръстосва сабя с нашия приятел Чарли и излиза от „Олд Бейли“ за чаша бира. Проклет американец, толкова е уверен във всичко.