Патриотични игри
Шрифт:
— С какво се занимаваш сега, Джеф? — попита Холмс.
— Искаш да кажеш какво правя извън дванадесетчасовите си работни дни ли? Успявам да прочета по някоя книга. Тъкмо започнах да препрочитам „Мол Фландърс“.
— Така ли? — попита Холмс. — Аз чета „Робинзон Крузо“ от няколко дни. Най-сигурният начин човек да се откъсне от действителността е да се върне към класиците.
— Вие четете ли класиците, доктор Райън? — попита Уоткинс.
— Имах този навик. Не забравяйте, че съм образован от йезуити. Те не позволяват човек да подмине старите неща. „Дали «Мол Фландърс» е класика? — питаше се Джек. —
— „Стари неща“. Що за отвратително отношение! — засмя се Уоткинс.
— Опитвали ли сте да четете Вергилий в оригинал? — попита Райън.
— Arma virumaque cano, trojae qui primus ab oris?…*
[* Пея за бранния път на героя, в Италия стигнал/ пръв на Лавинския бряг, от съдбата прокуден из Троя. („Енеида“, I, 1–2). — Б.пр.]
— Джеф и аз посещавахме заедно Уинчестър — обясни Холмс. — Contiquere omnes, intenteque ora tenebant…* — Двамата випускници на училището се посмяха доста.
[* Млъкнаха всички и впиха напрегнато погледи в него („Енеида“, II, 1, превод Георги Батаклиев). — Б.пр.]
— Аа, аз имах добри оценки по латински, но просто не си спомням нищо от него — оправда се Райън.
— Още един американски филистер* — отбеляза Уоткинс.
[* Човек с ограничен кръгозор и еснафски разбирания. — Б.пр.]
Райън реши, че не харесва мистър Уоткинс. Офицерът от Министерството на външните работи очевидно му нанасяше удари, за да види реакциите му, а Райън отдавна се беше изморил от тази игра. Той си беше доволен от това, което е, и не му трябваха психиатри аматьори, както ги наричаше, за да определят личността му.
— Съжалявам. Там, където живея, малко по-различни неща са на преден план.
— Разбира се — отговори Уоткинс. Усмивката му не се беше променила нито на йота. Това изненада Джек, макар да не беше сигурен защо.
— Вие живеете недалеч от Военноморската академия, нали? Там нямаше ли някакъв инцидент наскоро? — попита сър Базил. — Четох за това в един доклад. Така и не можах да си изясня подробностите.
— Не беше терористична акция. Обикновено престъпление. Двама курсанти видели в Анаполис нещо, наподобяващо сделка с наркотици, и повикали полицията. Арестуваните били членове на местна мотоциклетна банда. След седмица някои от членовете на бандата решили да очистят курсантите. Минали покрай цивилния пазач в три часа сутринта и се вмъкнали в Банкрофт Хол. Сигурно са си помислили, че това е просто още едно спално помещение. Момчетата, които били на пост, ги забелязали, включили алармената инсталация и всичко се провалило. Нападателите се загубили — коридорите на Банкрофт са дълги около две мили — и били заловени. Случаят е федерален, тъй като това е правителствена собственост, а ФБР гледа с лошо око на хората, които се опитват да си връщат на свидетелите. Тях няма да ги има известно време. Добрата новина е, че охраната от морски пехотинци около академията е засилена, и сега е много по-лесно да се влиза и излиза.
— По-лесно ли? — попита Уоткинс. — Но…
Джек се усмихна.
— Когато охраната е от морски пехотинци, много повече врати остават отворени — постовият от морската пехота е по-добър от всяка заключена врата.
— Разбира се. Аз… — Нещо привлече погледа на Чарлстон.
Райън гледаше в противоположната
Херцогът се намираше до нея, а Кати дипломатично ги следваше на определено разстояние. Кралицата се доближи най-напред до него.
— Изглеждате много по-добре.
Джек се опита да се поклони — смяташе, че трябва, — без да застрашава живота на кралицата с превръзката си. Установил беше, че основният трик е човек да стои неподвижно. Тежестта на гипса го караше да се навежда наляво. Движението в кръг му помагаше да остане прав.
— Благодаря, ваше величество. Чувствам се много по-добре. Добър вечер, сър.
Когато се ръкуваш с херцога, разбираш, че насреща си имаш мъж.
— Още веднъж здравейте, Джек. Опитайте се да се отпуснете, моля ви. Съвсем неофициално сме тук. Няма да има парадна войска или протокол. Отпуснете се.
— Е, шампанското помага.
— Прекрасно — отбеляза кралицата. — Мисля, че трябва да ви оставим за момент, за да можете да се запознаете отново с Каролайн. — Тя и херцогът се отдалечиха.
— По-леко с пиячката, Джек. — Кати, ослепителна в бялата разголена рокля, въздействаше така силно, че Райън дори не се запита колко ли е струвала. Беше с чудесна прическа и с грим — две неща, които професията винаги й забраняваше. Сега тя беше просто Кати Райън. Целуна жена си бързо, въпреки че имаше толкова хора.
— Хората…
— Майната им — тихо каза Джек. — И как е любимото ми момиче?
Очите й искряха от това, което имаше да каже, но гласът й прозвуча безизразно делово:
— Бременно.
— Сигурна ли си… Кога?
— Сигурна съм, скъпи, защото, първо, аз съм лекар и, второ, закъснява ми с две седмици. А на въпроса „кога“ — Джек, спомни си кога дойдохме тук и какво направихме веднага когато приспахме Сали… Виновни са онези странни хотелски легла, Джек. — Тя поклати глава. — Винаги става така.
Джек нямаше какво да каже. Постави здравата си ръка около рамото й и я притисна толкова дискретно, колкото позволяваха чувствата му. Щом закъснява с две седмици — е, той знаеше, че Кати е точна като швейцарския си часовник. „Ще бъда татко — отново!“
— Този път ще опитаме да родим момче — каза тя.
— Знаеш, че това няма значение, мила.
— Виждам, че сте му казали. — Кралицата се завърна тихо като котка. Джек видя, че херцогът разговаря с адмирал Чарлстон, и се запита за какво ли. — Честито, сър Джон.
— Благодаря ви, ваше величество, благодаря и за още много неща. Никога няма да мога да се отплатя за любезността ви.
Отново получи усмивка като от коледна елха:
— Ние сме тези, които се отплащат на вас. Каролайн ми разказа и виждам, че ще имате поне един хубав спомен от посещението си в страната ни.
— Разбира се, мадам, но хубавите спомени ще бъдат повече. — Джек се учеше как се играе играта.
— Каролайн, той винаги ли е толкова галантен?
— Всъщност не. Трябва да сме го хванали в момент на слабост — отговори Кати. — А може и да е, ако престоят тук му е повлиял благотворно.