Патриотични игри

Клэнси Том

— Мога и сам да го правя.

— Млъквай, Джек. Не мога да те чакам да се разсъбличаш цяла нощ. — След това се дочу звук от разкопчаваното на дълъг цип.

— Мога ли да ти помогна?

В тъмното прозвуча смях.

— Сигурно ще искам отново да нося роклята. И внимавай къде слагаш тази ръка.

— Още не съм премазал никого.

— Добре. Нека опитаме да запазим доброто ти име. — Дочу шепота на падаща коприна. Тя хвана ръката му. — Хайде да те сложим да седнеш.

След като седна на ръба на леглото, всичко останало беше по-лесно. Кати седна до него. Почувства я до себе си, кожата й беше хладна и гладка и във въздуха се носеше лекият мирис на парфюм. Протегна ръка към рамото й и я спусна надолу към корема.

„Това става точно тук, сега, както си седим.“

— Ще родиш моето бебе — тихо каза Джек. „Наистина има Господ и чудеса.“

Ръката й премина по лицето му.

—

След тази вечер не мога да пия нищо — по исках да й се насладя.

— Знаеш ли, наистина те обичам.

— Знам — отговори тя. — Лягай.

6.

СЪДЕБНИ ДЕЛА И НЕПРИЯТНОСТИ

Предварителните свидетелски показания продължиха два часа. През това време Райън седеше на мраморната пейка пред съдебна зала 2 на „Олд Бейли“*. Опита се да работи на компютъра си, но не можа да се концентрира и установи, че вместо това оглежда сто и шестдесет годишната сграда.

[* Наименованието на криминалния съд в Лондон. — Б.пр.]

Охраната беше невероятно силна. Отвън стояха многобройни униформени полицаи, без да се прикриват, а малките, закопчани с цип кобури, висяха в ръцете им. По сградите от другата страна на Нюгейт стрийт стърчаха други — униформени и цивилни — изправени като соколи, които дебнат зайци. Само че зайците не носят автомати и базуки РПГ-7. Всеки човек, влязъл в сградата, преминаваше през детектор за метали, достатъчно чувствителен, за да звънне и от станиола на пакет цигари, и почти всички бяха претърсвани. Провериха и Райън, който беше толкова изненадан от интимността на претърсването, та поиска да каже на офицера, че като за първа среща отива прекалено далеч. Голямата зала беше затворена за всеки, който няма връзка със случая, а по-маловажните дела бяха разпределени по останалите деветнадесет съдебни зали, за да се състои делото „Обвинението срещу Милър“.

Никога досега Райън не беше стъпвал в съдебна зала. Развеселен беше от факта, че досега не е имал дори и фиш за превишена скорост. Животът му е бил толкова скучен. Мраморният под — почти всичко наоколо беше от мрамор — създаваше впечатление за катедрала, а стените бяха украсени с афоризми като този на Цицерон „БЛАГОСЪСТОЯНИЕТО НА НАРОДА Е НАЙ-ВИСШИЯТ ЗАКОН.“ Фразата му се стори любопитна и подходяща за тази сграда, проектирана като храм на идеята за закона. Чудеше се дали членовете на АОЪ изпитваха същите чувства, дали оправдаваха своите действия в съответствие с виждането си за благосъстоянието на народа. „Кой ли не го прави — запита се Райън. — Кой ли тиранин не е успял да оправдае престъпленията си?“ Около него имаше шест други свидетели. Джек не разговаряше с тях. Инструкциите му бяха доста стриктни: дори привиден разговор може да даде на адвокатите от защитата повод да мислят, че свидетелите са се наговорили. Обвинението беше положило всички усилия да направи случая достоен за учебниците по правни процедури.

В случая имаше противоречия. Засадата беше извършена само преди четири седмици, а делото вече беше в ход — един необикновено бърз процес дори и за английските стандарти. Охраната беше непробиваема. Достъпът до местата за публиката (посетителите влизаха от друга част на сградата) се контролираше строго. Но в същото време делото се разглеждаше точно като криминално. Не се споменаваше името Армия за освобождение на Ълстър. Прокурорът нито веднъж не беше използвал думата терорист. Полицията отрече политическите аспекти на делото. Имаше двама убити и това беше дело за предумишлено убийство — точка. Дори и пресата му пригласяше, като залагаше на идеята, че няма по-презрително отношение към обвиняемия от това да бъде наречен обикновен криминален престъпник и да бъде лишен от ореола на политически ангажирана личност. Джек се питаше какви са причините за подобно отношение — дали то не е свързано с политиката или разузнаването, но никой не говореше за това, а защитникът, разбира се, не би могъл да защити клиента си по-добре, ако го нарече член на терористична група. В средствата за масова информация и в съдебната зала делото беше за убийство.

Разбира се, истината беше друга и всеки го знаеше. Но Райън знаеше достатъчно за съдебните игри — юристите много рядко се съобразяваха с истината. Правилата бяха далеч по-важни. Следователно нямаше да има официално разискване за целта на престъпниците, нямаше да се намесва и кралското семейство с изключение на клетвата, че не познават престъпника и по тази причина не могат да дадат важни показания.

Това нямаше значение. От написаното във вестниците по случая личеше достатъчно ясно и без видеозапис на случилото се, че присъдата е сигурна. Кати също нямаше да бъде свидетел по делото. Освен експертите по съдебна медицина, които бяха дали показания предишния ден, обвинението имаше осем свидетели. Райън беше вторият. Очакваше се делото да продължи най-много четири дни. Както Оуенс му беше казал в болницата, нямаше да се шегуват с този тип.

— Доктор Райън? Бихте ли ме последвали, сър?

И тук се отнасяха към него като към важна персона. Един съдебен пристав в риза с къси ръкави и вратовръзка дойде при него и го въведе в съдебната зала през страничната врата. След като отвори вратата, офицер от полицията взе компютъра му.

— Време е — прошепна на себе си Райън.

Зала 2 на „Олд Бейли“ беше образец на пищни дърворезби от XIX век. Голямата зала беше облицована с толкова много панели от дъбово дърво, че построяването на подобно нещо в Америка би предизвикало протестите на „Сиера клуб“ заради изразходвания дървен материал. Фактическото подово пространство беше изненадващо малко, почти колкото трапезарията в собствената му къща, като приликата ставаше още по-поразителна от поставената в средата маса. Съдийската катедра представляваше дървена крепост, а до нея се намираше свидетелската ложа. Уважаемият съдия Уийлър седеше на един от петте стола с високи облегалки зад катедрата. Изглеждаше блестящо в яркочервената одежда с шарф и перука от конски косми, която стигаше до тесните му рамене и намирисваше на мухъл. Ложата на съдебните заседатели се намираше от лявата страна на Райън. Осем жени и четирима мъже седяха в две равни редици. Всички бяха изпълнени с очакване. Над тях се намираха местата за публиката, издигнати като балкон за черковен хор и поставени под такъв ъгъл, че Райън едва можеше да види хората там. Съдебните служители се намираха вдясно от Райън, от другата страна на малкия подиум, облечени в черни одежди, широки вратовръзки от XVIII век и по-малки перуки. Всичко това създаваше леко религиозна атмосфера, от която Райън се почувства донякъде неловко, когато полагаше клетвата.

Уилиям Ричардс, държавният прокурор, беше на годините на Райън, почти толкова висок и сложен по същия начин. Той започна с обичайните въпроси: име, местоживеене, професия, кога е пристигнал, с каква цел. Ричардс очевидно имаше способността да драматизира нещата и когато стигнаха до стрелбата, Райън чувстваше възбудата и очакването на публиката дори без да поглежда присъстващите.

— Доктор Райън, можете ли да опишете какво се случи след това?

Джек направи това точно за десет минути, без да го прекъсват. През цялото време беше полуобърнат към съдебните заседатели и избягваше да ги гледа. Странно, чувстваше се като на сцена. Описваше случилото се, насочил поглед към дъбовите панели точно над главите им. Струваше му се, че отново изживява всичко, и когато завърши, усещаше как сърцето му бие учестено.

— Доктор Райън, можете ли да разпознаете човека, когото нападнахте най-напред? — запита накрая Ричардс.

— Да, сър — посочи Райън. — Обвиняемият, който се намира тук.

Това беше и първият внимателен поглед, който Райън му отправи. Казваше се Шон Милър — според него това не беше чисто ирландско име. Беше на двадесет и шест години, нисък, слаб, в костюм и с вратовръзка. Когато Райън посочи към него, той се усмихваше на някого от посетителите в залата, вероятно роднина. След това погледът му се премести и вече можеше да го разгледа. Питаше се, що за човек може да планира и извърши такова престъпление? Какво му липсваше, какво беше онова ужасно нещо, което живееше в него и което повечето цивилизовани хора, слава богу, не притежаваха? Изпитото, е белези от акне лице изглеждаше напълно нормално. Милър спокойно би могъл да мине за стажант-директор в „Мерил Линч“ или някой друг концерн. Бащата на Джек беше прекарал живота си в борба с престъпници, но за Райън съществуването им беше загадка. „Защо си различен? Какво те кара да си това, което си?“ — искаше да попита Райън, но знаеше, че дори и да получи отговор, въпросът нямаше да бъде разрешен. След това погледна Милър в очите. Потърси…нещо, искрица живот, човечност — нещо, което би показало, че пред него стои друго човешко същество. Вероятно всичко трая две секунди, но за Райън моментът сякаш се беше проточил няколко минути. Гледаше тези бледи очи и видя …

Нищо. Абсолютно нищо. И Джек започна по малко да разбира.

— Вписано е — каза съдията за протокола, — че свидетелят разпозна обвиняемия Шон Милър.

— Благодаря, милорд — приключи Ричардс.

Райън се възползва от възможността да издуха носа си. Беше настинал през миналия уикенд.

— Удобно ли ви е, доктор Райън? — попита съдията. Джек установи, че се е подпрял на дървеното перило.

— Моля да ме извините, ваше…милорд. Тази превръзка ме изморява малко.

Всеки път, когато Сали минаваше покрай баща си, пееше „Аз съм малък чайник…“