Патриотични игри

Клэнси Том

„Няма ли да е добре да…“ Кевин О’Донъл тръсна глава.

— Имаме да планираме други неща. Сър Джон може да чака. Ние също.

— Направо трябваше да опра пистолет в главата на някого, за да го направи — каза Мъри през рамо. Агентът на ФБР караше личната си кола, на предната и седалка седеше придружител от групата за охрана на дипломатите, а след тях се движеше кола с детективи от отдел Ц-13.

„Гледай проклетия път“ — Райън се опитваше с мисълта си да го накара да внимава. До този момент излагането

му на опасностите на лондонското движение беше минимално и едва сега установи, че шофьорите отминаваха с презрение скоростните ограничения. Фактът, че всички караха от неправилната страна на пътя, също не помагаше.

— Том Хюс, той е главният пазач, и ми каза какво е планирал. Реших, че може би искаш да те съпровожда човек, който говори като хората.

„И който кара като хората — помисли си Райън, докато задминаваха един камион, както не трябваше. — Дали не трябваше от тази страна? Как може човек да разбере?“ Сигурен беше, че отминаха задницата на камиона само на някакви си петдесетина сантиметра. Английските пътища не впечатляваха с ширината си.

— Колко жалко, че не можа да разгледаш много.

— Е, Кати успя, а аз се нагледах на телевизия.

— Какво гледа?

Джек се засмя:

— Хванах много от преиграванията на шампионатите по крикет.

— Разбра ли правилата? — попита Мъри и отново обърна глава.

— И правила ли има? — попита невярващият Райън. — Защо трябва да я развалят с правила?

— Казват, че има, но проклет да бъда, ако мога да ги проумея. Но сега ставаме квит.

— Какво искаш да кажеш?

— Футболът става много популярен тук. Искам да кажа нашият футбол. Миналата година разигравах Оуенс, докато му обясня разликата между засада и фаул.

— Имате предвид посягане и фалшив старт, нали? — попита човекът от охраната.

— Виждаш ли? Вече започват да схващат.

— Искаш да кажеш, че съм могъл да гледам футбол и никой не ми е казал!

— Лош късмет, Джек — отбеляза Кати.

— Е, пристигнахме — обяви Мъри, като се изправи върху спирачката, докато се спускаха надолу към реката. Изглежда, се движеха в забранената посока надолу по еднопосочна улица, но поне скоростта беше по-ниска. Най-после колата спря. Беше тъмно. По това време на годината слънцето залязваше рано.

— Ето я и изненадата за теб. — Мъри изскочи и отвори вратата, за да може Райън отново да изпълни номера си на рак, излизащ от лека кола. — Здрасти, Том!

Приближиха двама мъже, облечени в сини и червени униформи от епохата на Тюдорите. Човекът, който водеше, около петдесетгодишен, дойде направо при Райън.

— Сър Джон, лейди Райън, добре дошли в Лондонската кула на нейно величество. Казвам се Томас Хюс, а това е Джоузеф Евънс. Виждам, че Дан с успял да ви докара навреме. — Всички се ръкуваха.

— Да. И дори не се наложи да превишаваме скоростта на звука. Мога ли да запитам каква е изненадата?

— Но тогава тя няма да бъде изненада — изтъкна Хюс. — Надявах се, че ще мога сам да ви разведа из имението, но ме очакват неотложни задачи. Джо ще се погрижи за вас, а аз ще се върна след малко.

Главният пазач се отдалечи, последван от Дан Мъри.

— Били ли сте досега в кулата? — попита Евънс. Джек поклати глава.

— Аз съм идвала, когато бях на девет години — обади се Кати. — Не си спомням много.

Евънс ги подкани да го последват.

— Е, този път ще се опитаме да оставим по-трайни спомени.

— Всички вие войници ли сте?

— Всъщност, сър Джон, ние сме бивши старши сержанти — е, двама от нас бяха старшини. Аз бях старши сержант в Първи парашутен полк, когато се уволних. Трябваше да чакам четири години, за да бъда приет тук. Както можете да си представите, съществува голям интерес към тази работа. Конкуренцията е много силна.

— Значи сте били, както ние му казваме, командващ старши сержант?

— Да. Мисля, че сте прав.

Райън погледна бързо нашивките по куртката на Евънс — тя по-скоро приличаше на рокля, но той не мислеше да казва това. Тези лентички говореха, че Евънс не е излязъл от зъболекарския кабинет съвсем без дупки. Не беше необходимо много въображение, за да си представи човек какви хора биваха назначавани на тази работа. Евънс не ходеше. Той маршируваше е онази гордост, за която са необходими тридесет години работа с войници.

— Ръката създава ли ви проблеми, сър?

— Името ми е Джек, а ръката е окей.

— Бях точно в такъв гипс през шестдесет и осма. Нещастен случай по време на обучение — каза Евънс с печално поклащане на глава. — Приземих се върху една каменна ограда. Болеше дяволски много в продължение на седмици.

— Но вие продължихте да скачате. — „И правехте лицеви опори с една ръка, нали?“

— Разбира се. — Евънс спря. — Така. Това голямо здание е Средната кула. На мястото на магазина за сувенири е имало сграда, която са наричали Лъвската кула, защото там се е помещавала менажерията на краля до 1834 година.

Речта беше изнесена идеално, тъй като Евънс правеше това по няколко пъти всеки ден през изминалите четири години.

„Първата ми крепост“ — помисли си Джек, като разглеждаше каменните стени.

— Ровът истински ли е бил?

— О, да, и при това много неприятен. Проблемът е в това, че проектът предвиждал реката да се влива и излива всеки ден и по този начин водата винаги да бъде прясна и чиста. За нещастие строителят не си с направил сметките както трябва и след като водата влязла, си останала вътре. И още по-лошо — всяко нещо, което трябвало да бъде изхвърляно, естествено отивало в рова и там изгнивало. Предполагам, че е служело и за тактически цели. Само вонята на рова би била достатъчна да държи на разстояние дори и най-големите авантюристи. Окончателно бил изпразнен през 1843 година и сега служи за нещо наистина полезно — децата играят футбол в него. От другата му страна има люлки и катерушки. Вие имате ли деца?