Патриотични игри
Шрифт:
[* Ервин Ромел, с прякор Пустинната лисица (1891–1944). Германски фелдмаршал, водил успешни бойни действия срещу съюзническите войски в Северна Африка през Втората световна война. — Б.пр.]
Те никога не го губят. Истинските професионалисти никога не изневеряват на вида си. Остаряват, наддават няколко килограма, поотпускат се, но под всичко това човек все още може да усети дисциплината и истинската жилавост, която ги прави по-различни. Гордостта и самоувереността, че са преминали през всичко и че не трябва да говорят много за това освен помежду си. Това никога не ги напуска.
— Имате ли морски
— Двама — отговори Холстън. — Опитваме се да им попречим да свиват платната.
— Така ли! Дръжте се прилично, аз бях морски пехотинец.
— Никой не е идеален — съчувствено отговори Холстън.
— Е, каква е тази церемония с ключа?
— Ами преди време, през 1920 година, човекът, който с трябвало да заключва вратите за през нощта, бил нападнат от главорези. От този момент нататък отказвал да изпълнява задълженията си без военен ескорт. Всяка вечер без изключение главният пазач заключва трите главни врати, а след това поставя ключа в Къщата на кралицата на поляната пред кулата. Всичко това е съпроводено с малка церемония. Помислихме, че вие и съпругата ви може би ще искате да го видите. — Холстън отпи от бирата си. — Разбрах, че днес сте били в съда. Как мина?
— Радвам се, че всичко свърши. Дан казва, че съм се справил добре — вдигна рамо Райън. — Когато мистър Евънс ни показа пъна за сечене на глави… Чудя се дали още може да върши работа — замислено продължи Райън, спомняйки си онова младо лице. „Дали Милър седи сега а килията си и мисли за мен? — Райън отпи остатъка от бирата си. — Обзалагам се, че да.“
— Извинете?
— Онова хлапе, Милър. Жалко е, че не можете да го качите там горе за късо подстригване.
Холстън се усмихна студено:
— Съмнявам се, че някой може да не е съгласен с вас. Дори можем да намерим доброволец, който да замахне с брадвата.
— Ще трябва да организираш лотария за това, Боб. — Мъри подаде нова чаша на Райън. — Още ли се тревожиш за него, Джек?
— Никога преди не съм виждал човек като него.
— Той е в затвора, Джек — изтъкна Кати.
— Да, зная. — „В такъв случай защо още мислиш за него? — запита се Джек. — По дяволите! Да го вземат мътните!“
— Бирата е страхотна, старши сержант.
— Това е и истинската причина да се натискат за тази работа — засмя се Мъри.
— Една от причините. — Холстън пресуши чашата си. — Почти е време.
Джек допи бирата си на една глътка. Евънс се ПОЯВИ отново, но вече в цивилни дрехи и ги изведе навън в студения нощен въздух. Нощта беше ясна, а почти пълната луна хвърляше смътни сенки върху назъбената каменна стена. Няколко електрически лампи добавяха тук-там светли петна. Джек се изненада от спокойствието, което цареше навън, защото все пак се намираха в центъра на града. Беше тихо като в дома му над Чесапийк. Без да се замисля, хвана ръката на жена си, докато Евънс ги водеше в западна посока към Кървавата кула. Там вече имаше малка групичка хора, застанали до Вратата на предателите, и пазачът ги инструктираше да бъдат колкото е възможно по-тихи и, разбира се, да не правят никакви снимки. При тях имаше и часови, а също и четирима въоръжени мъже. Дъхът им беше осветен от синьо-белите прожектори — единствения признак на живот в тях. Иначе човек би помислил, че са каменни статуи.
—
Джек долови шум от затваряне на врата някъде напред. Беше твърде тъмно, за да се види кой знае какво, а малкото светещи лампи само му пречеха да гледа в мрака. Най-напред дочу звук от ключове, дрънкащи като малки звънчета в такт с отмерена походка на човек. Видя точка светлина, а малко след това се очертаха контурите на квадратен фенер със запалена вътре свещ. Том Хюс, главният пазач, носеше фенера. Звукът от приближаващите се стъпки беше ритмичен като от метроном. Гърбът на човека прав като струна от дългогодишната практика. След миг четиримата войници се строиха около него и всички тръгнаха с маршова стъпка обратно в наподобяващата тунел тъмнина, съпроводени от затихващия звън на дрънкащите ключове и шума на подковани обувки върху паважа. Оставиха сам часовия до Кървавата кула.
Джек не чу вратите да се затварят, но след няколко минути звънът от ключовете се появи отново и той видя връщащите се часови, осветени от непостоянните отблясъци на фенера. По някаква причина всичко това изглеждаше завладяващо романтично. Райън прегърна жена си през кръста и я притегли към себе си. Тя го погледна.
„Обичам те“ — каза й той с леко движение на устните си, докато дрънкането на ключовете се приближаваше. Очите й му отговориха достатъчно ясно.
Часовият вдясно от нея застана нащрек.
— Стой! Кой идва? — Думите му прокънтяха по стария каменен коридор.
Приближаващите се мъже спряха веднага и Том Хюс отговори на предизвикателството:
— Ключарят!
— Кой ключар?
— Ключарят на кралица Ана!
— Минавай, ключарю на кралица Ана! — Часовият прибра пушката си.
Часовите заедно с Хюс помежду им започнаха отново марша си, като завиха наляво и тръгнаха нагоре по поляната пред кулата. Райън и жена му ги следваха отблизо. На стъпалата, които се намираха в горния край на наклона, стоеше взвод войници с пушки. Хюс и неговият ескорт спряха. Взводът на стъпалата прибра пушките си и главният пазач свали шапката си.
— Бог да пази кралица Ана!
— Амин! — отговориха часовите.
Зад тях стоеше тръбач. Той изсвири английската версия на отбой. Мелодията ехтеше, отразена от камъните, сякаш сигнализираше края на деня, а при нужда и края на нечий живот. Последният печален звук се разля подобно на кръговите вълни на паднал във водата камък и се изгуби. Райън се наведе да целуне жена си. Това беше вълшебен миг, който нямаше да забравят скоро.
Главният пазач продължи нагоре по стълбите, за да прибере ключовете на сигурно място за нощта, и тълпата се отдръпна.
— Всяка нощ от 1240 година, а? — попита Джек.
— Церемонията е прекъсвана по време на бомбардировките. Една немска бомба паднала при кулата по време на ритуала. Пазачът бил съборен и свещта му угаснала. Трябвало да я запали отново, за да може да продължи — отговори Евънс. Човекът е бил ранен, но това не било от голямо значение. Има по-важни неща. — Ще се върнем ли в кръчмата?
— У дома няма нищо такова — тихо се обади Кати.
— Е, Америка не е достатъчно древна, нали?
— Щеше да е хубаво да имаме нещо такова, може би на Бънкър Хил* или във форт Макхенри — тихо промълви Джек.