Робинята
Шрифт:
Той пусна подплатения корем на пода, приближи се и я целуна.
— Е, елф Силви, аз съм Майкъл. Благодаря ти за великолепния подарък. Ако изиграеш картите си правилно, ще получиш още няколко подаръка преди големия ден.
Той й помогна да скочи от масата, обгърнал гънката й талия с топлите си ръце.
Силви се засмя и оправи дрехите си.
— Така ли? Нямаш ли списък и не го ли проверяваш два пъти?
Майкъл наклони глава.
— Проверявам го и си и в двата списъка. И при лошите, и при добрите момичета. Какво ще кажеш да се преоблечем и да те черпя няколко питиета?
Силви потръпна от удоволствие. Коледата щеше да е прекрасна, а Дядо Коледа бе изпълнил всичките й желания.
АМЕРИКАНКАТА
МАКСИМ
Корнелия взе метрото от летище „Шарл де Гол“. С такси щеше да е по-бързо и по-лесно, особено след седемчасовия полет, но тя знаеше, че трябва да остане колкото се може по-незабележима. Таксиметровите шофьори имаха лошия навик да си спомнят високи слаби блондинки, най-вече онези, които не желаят да водят безкрайни разговори и да разкриват дали това бе първото им посещение в Париж и дали идваха тук на почивка.
Тя знаеше, че из летището и влаковия терминал са разположени безброй охранителни камери, затова бързо се преоблече в мърлявата тоалетна, веднага след като взе куфара си от лентата. Когато се отправи към влака, сив шал скриваше русите й къдрици, а тоалетът й бе абсолютно различен от този, с който бе пътувала. Дегизировката не беше идеална, но поне щеше да свърши работа да размъти водата в случай на грижливо разследване.
Пътниците в метрото до Париж изглеждаха сиви и изморени, измъчени роби на затъпяващото пътуване до службата. Двойка тийнейджъри от арабски произход, които слушаха рап на айподите си, я изгледаха похотливо, но безразличието й сломи ентусиазма им и не я притесняваха по целия път до Люксембургските градини, където слезе.
Предишният ден си беше запазила стая по интернет в малко хотелче. Регистрира се с фалшивото име от резервния си паспорт — канадския, който почти не бе използвала преди. Изкъпа се и си почина, преди да слезе с асансьора в лобито по обед. Забеляза, че младата администраторка, която я регистрира, бе сменена. Върна се спокойно до стаята си, натъпка малко дрехи в чантата си, слезе отново до лобито и напусна хотела. Петнайсет минути по-късно се регистрира в друг хотел близо до площад „Одеон“, този път под истинското си име. Тази резервация бе направена по телефона от Ню Йорк преди около седмица. Сега бе горда наемателка на две хотелски стаи под две различни имена и националности. И двете стаи бяха шумни и гледаха към оживени улици, но това бе Париж, а и бездруго не бе тук на почивка. Бе тук по работа. Настани се в новата стая, подремна и преди вечеря излезе навън и хвана такси до площад „Опера“. В пощата на „Американ експрес“ я очакваше дебел подплатен плик. От него извади ключа, закупен в Бруклин Бийч от руска връзка, която използваше от време на време. После хвана друго такси до гара „Север“, където намери шкафчето, което се отваряше с ключа. Пакетът бе анонимен и не прекалено обемист. Тя купи вестник „Либерасион“ и небрежно уви с него пакета. Тръгна към станцията на метрото и хвана влака обратно до „Одеон“. В стаята си разопакова пакета и стисна пистолета „Зиг Зауер“. Любимото й оръжие. Идеално.
Италианката винаги бе предпочитала по-възрастни мъже. Някои от приятелите и състудентите й в Римския университет вечно се шегуваха, че очевидно е имала проблеми с баща си. И наистина, отношенията й с татенцето гастроентеролог бяха доста напрегнати, колебаещи се между обич и кипящ гняв. Но все пак той я бе разглезил ужасно.
Момчетата на нейната възраст изглеждаха смотани и несръчни, безинтересни, груби и тъжно предвидими. Тя инстинктивно отблъскваше допира им. Не че сама знаеше какво точно иска.
Винаги когато я питаха за плановете й за бъдещето, тя отговаряше шеговито (или пък не), че възнамерява да се омъжи за посланик и да има много деца. Когато Пепино, името, с което наричаше много по-стария си любовник чужденец,
Връзката й с мъжа, когото тя и приятелите й наричаха Пепино, продължи над една година и той бе първият, когото бе изчукала. За нейна изненада, той й бе станал не само любовник, но и учител по секс. Беше едновременно невероятно нежен и грубо агресивен. За първи път се бе натъкнала на мъж, който я разбираше толкова добре, че имаха едва ли не телепатична връзка, когато бяха разделени. Но пък бе два пъти по-стар от нея, живееше в друга страна и бе женен, което изостряше копнежа и ревността й до лудост. Любовта им бе красива, но травмираща. Накрая принудителната раздяла вече не можеше да бъде успокоена с телефонни разговори, имейли и думи. За да запази нормалността си, тя бе задължена да скъса с него, макар да го обичаше. Предстояха й цял живот приключения и какво ли не още, а той вече бе изживял своя. Сега беше нейното време. Решението беше болезнено и той естествено го прие зле. Не че нейното състояние бе много по-добро. Чувстваше се разкъсвана от съмнения, болка и съжаление, припомняйки си дните и нощите с него, шокиращата им интимност, удоволствието, усложненията, радостта и тъмнината. Безсънните нощи и безмълвната мъка я следваха и през деня и тя се съгласи да посети една от приятелките си от Лисабон, която живееше в Париж. Иронично, тъй като Париж бе градът, където Пепино винаги бе искал да я заведе.
Беше влажна пролет и досаден дъжд обсипваше паветата в Латинския квартал с тъжна меланхолия. Флора бе отишла в къщата на баба си и дядо си в провинцията, оставяйки италианката сама за няколко дни. Отначало тя очакваше този момент с нетърпение, по вече се чувстваше ужасно самотна. Когато не беше заета с изучаването на града, спомените не я оставяха на мира.
Седеше и четеше книга на Итало Калвино на терасата на „Двете маймуни“, пиеше кафе и наблюдаваше минувачите — елегантни жени, младежи, които изглеждаха сладки, но със сигурност щяха да се окажат скучни — когато чу съблазнителния глас на лошия мъж над рамото си.
— Това е чудесна книга, госпожице — каза той. — Завиждам ви, че я четете за първи път. Наистина.
Джули вдигна очи към него. Изглеждаше по-възрастен. Не можеше да е не е така.
Корнелия предпочиташе невежеството. Работата си беше работа и бе по-разумно да не е наясно с мрачните причини, когато получаваше задача.
Дали мишената бе откраднала от някого, измамила, излъгала, убила, предала? Нямаше значение.
Корнелия знаеше, че сърцето й е ледено. Това улесняваше работата й, не че си търсеше оправдание. Убиваше и невинни, и виновни с еднаква лекота. Не търсеше причините.
Беше получила тънко досие за мишената си в Париж, половин дузина страници с информация за навиците му и местата, които посещава редовно, както и няколко снимки. Всичко бе прибрано в кафявия плик, пъхнат между черните й кашмирени пуловери в куфара. Бе добавила и няколко страници от финансовата рубрика на „Ню Йорк Таймс“ и раздела за международни инвестиции на „Уол Стрийт Джърнъл“, в случай че някой митничар реши да провери багажа й на летището. Мишената бе мъж в края на четирийсетте, хубав по груб, мъжествен начин, който се харесваше на някои жени. Висок, с посивяла по слепоочията коса и елегантен вид. Корнелия разгледа внимателно една от снимките и забеляза студените зелени очи и стоманената решителност зад изкривената усмивка. Опасен човек. Лош човек.