Шанхайска афера

Пиърсън Ридли

— Остави ме да мина оттук сама — предложи Грейс.

— Не — отказа категорично той.

— Обещавам да не се спирам никъде и да не задавам въпроси. Само ще премина — настоя тя и му подаде джипиеса, на който се виждаше тясната алея, представляваща пряка, свързваща две по-големи улици на виртуалната карта. — Един wai guo ren не може да го направи, Нокс.

В същия момент Нокс забеляза някакъв мъж, който ги гледаше безизразно и се приближаваше по алеята право към тях. „Частен охранител“, спомни си веднага думите

на Данър. Алеята беше охранявана от специален партиен служител, нает да съблюдава реда и спокойствието в квартала. Не беше полицай, но явно се учеше за такъв — изглеждаше точно като човек, който кипи от желание да се докаже в работата си. Нокс разбра, че Грейс е права.

— Отивай — съгласи се той. — Ще се срещнем от другата страна, но да знаеш, че ако не те видя до пет минути, ще вляза да те търся.

— Моля те, всичко ще бъде наред — увери го тя.

Слезе грациозно от скутера, подаде му каската си и джипиеса и забърза пеша през натовареното движение. Забеляза как охранителят в алеята се обърна и я последва, ала тя продължи нататък с бърза крачка, но без да тича. Не трябваше да изглежда подозрително. Чу как някъде зад гърба й скутерът на Нокс потегли.

Алеята беше толкова тясна, че човек можеше да докосне стените от двете й страни само ако разпереше ръце. Сградите бяха високи по три етажа и имаха ръждясали тесни балкончета, които гледаха към алеята. Почувства се притисната в капан, въздухът имаше тежка миризма на застояло. Подмина няколко врати вдясно и изведнъж забеляза някакъв зелен мотоциклет. Това, което й направи впечатление, беше необичайно хубавият му тъмнозелен цвят и кошницата, монтирана над задната броня. Беше забелязала същия и в уличката пред апартамента на доставчика от „Шерпа“, а това, от своя страна, означаваше, че влизането им в квартала с Нокс не беше останало незабелязано.

Охранителят я последва в алеята.

„Задънена улица“, спомни си тя.

Подмина мотоциклета, опитвайки се да запомни регистрационния му номер. Погледна предпазливо към един затворен прозорец вдясно от нея, а докато преминаваше покрай следващото жилище, вратата му се отвори. Успя да надзърне вътре: състоеше се само от една стая, не по-голяма от девет квадратни метра, в която имаше съвсем оскъдна мебелировка — две бамбукови рогозки на пода и няколко алуминиеви чинии, скупчени една върху друга. На задната стена на стаята се виждаше друг, малко по-голям прозорец.

Стъпките на пазача подсказваха, че е скъсил дистанцията и сега се намираше само на няколко метра зад гърба й. Грейс продължи да върви — нито прекалено бързо, нито бавно, осъзнавайки, че ако Нокс беше влязъл в тясната уличка, охранителят със сигурност щеше да се заяде с него.

Малко по-нататък се виждаше втора отворена врата. Тя спря, надзърна през нея и извика, за да намери оправдание за присъствието си пред пазача. Отвътре се показа някаква мюсюлманка. Грейс

сниши глас и реши да се пробва.

— Здравейте — заговори тя на мандарински, — познавате ли северняка, който живее две врати по-нататък?

Жената кимна утвърдително.

— Монголецът — досети се тя. — И той не е единственият тук.

Грейс едва не възкликна от изненада.

— Един от приятелите му ми дължи пари — обясни Грейс.

— На твое място бих му опростила дълга, сестро — прошепна жената и я изгледа притеснено.

— Приятелите му често ли се мотаят наоколо?

— Да — добави съвсем тихо жената и кимна едва забележимо.

Дори само от думите й Грейс усети как я побиват тръпки от вълнение.

— Тези, другите мъже, с него ли живеят? — попита тя.

— По-надолу по улицата са — отвърна жената. — Делят една стая.

„Задънен изход“, спомни си Грейс.

— Колко са?

— Петима, нали ви казах.

Това означаваше, че трима от тях са си живи и здрави някъде наоколо.

— Питам ви, понеже предпочитам този, който ми дължи пари, да не ме вижда тук. Той не е от най-приятните типове — продължи Грейс.

— Всичките са грубияни — съгласи се жената.

— Да. Монголците са такива…

Жената не възрази.

— Живеят по двама в стая — допълни тя. — Съквартиранти са. Само водачът им живее сам.

— Водач ли?

— Винаги се движат като глутница кучета.

— Да — съгласи се Грейс, опитвайки се да асимилира чутото. Поколеба се дали да не притисне жената още малко. — В две стаи ли живеят? — попита тя.

Трудно можеше да се каже какво означаваше безизразният поглед, който й хвърли жената. Грейс разбра, че беше започнала да злоупотребява с гостоприемството й.

— Благодаря, бяхте много мила с мен, госпожо — каза тя за довиждане.

— Няма за какво.

Грейс понечи да излезе, но жената я спря.

— И още веднъж — каза тя, — послушайте съвета ми. Забравете за този дълг. Не се занимавайте с тези мъже. Ние — тези, които живеем на улицата — гледаме да не ги закачаме.

— Бог да е с вас — усмихна се Грейс.

— И с вас — отговори жената и хлопна вратата след нея.

Уличният пазач беше запалил цигара и бе седнал на едно стълбище до две саксии с цветя. Наблюдаваше я, но не би могъл да чуе какво си бяха говорили с жената.

Грейс продължи нататък, напусна тясната алея и излезе на натоварена улица. Измина разстоянието до следващата пресечка, където я чакаше Нокс със скутера.

— Добре ли мина? — попита я той.

— Карай! — нареди тя. — Ще ти разкажа по пътя.

Нокс се включи в натоварения трафик, а Грейс отново обгърна тялото му с ръце, ала миг по-късно се стресна, дръпна се назад и извика:

— Нокс! Нокс! Спри! — Лявата й ръка беше напипала мокрото място на ризата му и беше изцапана с кръв. Показа му я.