Измамата
Шрифт:
Сърцето биеше здраво в гърдите му, а гаденето беше едва овладяно.
— Добро утро, мис Нормен.
— Добро утро, мистър Блек — отговори тя и срещна погледа му.
Нямаше и следа от вчерашното неодобрение. Чудно!
— Днес отпред има по-голяма демонстрация — каза тя. — В момента има четиридесет до петдесет участници, като броят им изглежда се покачва. Предложението ми е да минем по алтернативния път за евакуация…
Тя погледна към Томас.
— Какво е положението в момента? — попита той кратко.
— Спокойно, но донякъде напрегнато. Имаме двама души на тротоара,
— Медии? — този път се намеси Блек.
— Горе-долу като вчера, може би малко повече. Няколко фотографи и поне един телевизионен екип.
Блек и Томас размениха погледи.
Слабо потрепване премина през дясната и предмишница и накара пръстите и да се разтворят.
По дяволите, не сега!
— Не бихме искали да изглеждаме като типове, които се измъкват през задната врата, Ребека — каза Томас. — Още повече ако на мястото има медии. Може да се разтълкува сякаш всъщност имаме да крием нещо. Прозрачността е важна част от марката PayTag…
Тя кимна, като същевременно сви предпазливо дясната ръка зад гърба си, опитвайки се да я накара да спре да трепери.
— Разбирам…
Телефонът и завибрира във вътрешния и джоб, но тя го игнорира.
— Шелгрен, слизаме надолу — каза тя по микрофона.
— Аз съм — каза той, когато гласовата и поща се включи. Но после изведнъж се поколеба как да продължи.
— Значи… аз…
Костюмираните ченгета внезапно се разбързаха. Единият отвори вратата на предната кола, другият направи няколко крачки към въжето и тълпата.
Униформените полицаи прокараха ръце по коланите си и изглежда не знаеха какво точно трябва да правят. Като по сигнал демонстрантите ненадейно започнаха да скандират:
Don’t be evil!
Don’t be evil!
Той затвори телефона и пъхна свободната си ръка в джоба на якето. Пръстите му докоснаха дръжката на револвера. Някъде зад него се тръшна тежка автомобилна врата. Звукът го накара да подскочи.
В асансьора звучеше тиха музика. Версия на The winner takes it all на пан флейта. Очевидно имаше неписано правилно шведските хотели да пускат АББА мюзак 47 в асансьорите…
47
Мюзак (muzak) е музика, предназначена за пускане в асансьори, молове, обществени сгради и др. Мюзак се създава целенасочено с идеята да се възприема несъзнателно и да разведрява и успокоява, създавайки подходяща атмосфера за чакане, пазаруване или работа. — Б.пр.
Тя разкопча внимателно сакото си и притисна дясната си предмишница до тялото, за да усети дали пистолетът и телескопичната палка бяха на място. Всъщност трябваше да носи предпазна жилетка. Но противно на всичките си обичайни принципи беше решила да се въздържи главно защото не искаше да изглежда зачервена и потна пред Блек.
Сега осъзна, че това е било грешка — голяма.
По дяволите, трябваше да се стегне, да се съсредоточи…
Устата и беше суха, сърцето биеше по-бързо от очакваното. Дясната и ръка трепереше
Беше участвала в далеч по-опасни мисии от тази, така че не би трябвало да бъде нервна.
Телефонът завибрира във вътрешния джоб. Вече за трети път, така че който и да и звънеше, изглежда беше нетърпелив да се свърже с нея. Но чисто и просто трябваше да почака. Мисията беше на първо място.
Асансьорът спря на първия етаж и вратите бавно се отвориха. Тя си пое дълбоко дъх.
Скандирането на тълпата ставаше все по-високо.
Някой ритна едно от месинговите колчета, от което ограничителното въже се разлюля.
Пичът с костюма, който стоеше до въжето, изведнъж зарева.
— Назад, назад!
Двете униформени ченгета направиха няколко колебливи крачки напред.
Пръстите на HP обхванаха дръжката на револвера.
Вече нямаше връщане.
Външната врата се отвори и виковете прераснаха в рев. Но изведнъж ушите му отново заглъхнаха.
Звуковият фон около него се превърна в глухо мънкане и единственото, което чуваше, бяха собствените му тежки вдишвания.
Навъъътре…
Навъъън…
Полезрението му се стесни, превърна се в замъглен тунел и за миг той беше сигурен, че ще припадне. Стисна дръжката на пистолета още по-здраво, така че мрежестата шарка се отпечата върху дланта му. Стотици малки жилещи убождания, които го разбудиха и му припомниха защо беше там.
Имаше мисия за изпълняване.
Последната му…
И внезапно го видя.
Самата змия.
Марк Блек…
Виковете избухнаха веднага щом отвориха входната врата. Тълпата пристъпи напред, тя успя да различи маските, белите гащеризони и притеснения поглед на Шелгрен. После ловките движения на двамата униформени полицаи, когато разгънаха телескопичните си палки.
Беше грешка да минат по този път, голяма грешка.
— Обратно, връщаме се обратно — изрева тя към широкия врат на Томас.
Но той като че ли не я чу и вместо това продължи напред към колата с Блек, следващ го по петите.
Едно от колчетата на ограничителното въже се прекатури и повлече останалите след себе си.
В следващия миг демонстрантите пробиха напред.
Томас незабавно свали първия човек с лакът в лицето. Чу се звук като камшичен удар, когато маската се спука, пропускайки фонтан от кръв и слюнка, който окъпа белите гащеризони наоколо. На Томас не му пукаше ни най-малко, вместо това избута зашеметеното тяло назад, за да си отвори пространство. Раздаде още един удар, после още един.
След това тя го видя да се свива и пъха ръка под сакото по начин, който познаваше твърде добре.
Тя хвана Блек под мишницата с лявата си ръка и го придърпа към себе си. Заопипва колана си, търсейки палката… Ръката и трепереше толкова силно, че и беше трудно да я намери. В следващия миг чу Томас да крещи.
Изглеждаше почти като по телевизията.
Високо чело, остър нос и прошарена коса, заливана назад. От близко разстояние приликата с влечуго беше още по-видна. Струваше му се, че почти може да мерне раздвоен език да се стрелва между зъбите му. Сякаш преценяваше обстановката, планираше атаката си.