Измамата
Шрифт:
— … на практика нуждите за сигурно съхранение на цяла Европа.
Ръководителят на обекта направи достатъчно дълга пауза, така че информацията да остави нужното впечатление. Над стотината посетители изглеждаха впечатлени. Самата тя слушаше пресконференцията с половин ухо.
Различни данни за капацитета проблясваха по големия проекторен екран, разнообразявани от време на време със снимки от строежа. Тя се разтегна внимателно и се възползва от случая, за да провери мобилния си за съобщения. Но кутията с входящи беше празна, а разговорът,
За разлика от лятната жега отвън въздухът тук, вътре, беше хладен и въпреки че се намираха над земната повърхност, на нея и се струваше, че долавя лек мирис на скала, малко като в метрото. Което едва ли беше учудващо…
Преди тук бе имало подземен команден център от дните на Студената война, вече беше чела за това във вестника. Точно както и беше казал Шелгрен: съоръжението е разполагало с дълъг тунел, служещ както за авариен изход, така и за да отвежда комуникационните кабели до артилерийските бункери покрай брега на няколко километра оттам.
Сега същият този тунел вместо това доставяше студена вода от Балтийско море за охладителната система долу в пещерите. Това в комбинация с хладния шведски климат, неограниченият и сигурен достъп до електричество, както и добре развитата информационна мрежа очевидно бяха главните причини цялото съоръжение да бъде разположено в Швеция, блаблабла…
Трябваше, естествено, да прояви повече интерес, все пак ставаше дума за собствения и работодател. Но и беше трудно да се съсредоточи върху подробностите от презентацията. Глождещото чувство, че нещо не беше както трябва, не искаше да я напусне. Трябваше пак да пробва да звънне на Томас.
Блек гарантирано беше в безопасност тук. Всички посетители бяха предварително записани и проучени, а освен това бяха преминали през проверка за сигурност, по-щателна и от тази на летището. Електронните приспособления освен камерите на журналистите отдавна бяха заключени при охраната отвън. Тя, естествено, беше изключение, що се отнася до мерките за безопасност и носеше както радиостанция, така и телефон.
Но вече предчувстваше, че позвъняването, което обмисляше да направи, ще бъде ненужно. Точно както и по-рано, Томас нямаше да отговори. Освен това той щеше да пристигне след около час.
Шелгрен го караше и според есемеса, който беше получила преди няколко минути, вече бяха подминали Упсала. Не очакваше срещата с нетърпение.
Но всъщност не тя се беше изложила, не тя беше извадила незаконно оръжие…
— Нашето съоръжение действа на практика по същия начин като старомодните банкови трезори… — продължи ръководителят, докато видеопроекторът направи ефектен преход към снимка, която тя разпозна.
Трезорът на екрана наподобяваше почти по всичко този, който тя самата беше посетила преди няколко дни. Дебели бетонни стени, полиран мраморен под и дългите редици с малки месингови капаци… Възможно ли беше това да е същото хранилище?
Ребека се изправи неволно
— Дебела обвивка, която защитава от външни посегателства — продължи началникът на обекта. — След това отделни сейфове вътре в трезора, всички отделени едни от други, така че само собственикът да има достъп до съдържанието. Но при нас всеки сейф може да променя големината си чрез няколко прости натискания на клавишите в контролната зала. С други думи, можем да се нагаждаме мигновено към нуждите на клиента. Сейфовете са заменени от мехури, чиято големина може да варира постоянно.
Десет, сто или хиляда пъти повече място за съхранение не са проблем, промените могат да се осъществят на секундата. Кое друго сървърно помещение може да се мери с такъв капацитет?
Той направи още една добре обмислена пауза, оставяйки реторичния въпрос да виси във въздуха няколко секунди. Проекторът смени трезора с просторно подземно помещение, пълно с ред след ред идентични сървърни шкафове.
— Всичко се събира на едно място. Удобно, рентабилно и преди всичко — сигурно — продължи ръководителят.
Проекторът добави диагонално нова снимка върху старата. Почти идентично помещение, после още едно и още едно… Редици лъскави сървърни шкафове, толкова много, че тя вече изгуби бройката. Хиляди, милиони тайни, събрани на едно и също място.
Изведнъж малко и прилоша. Вероятно адреналинът отново си правеше шеги. Ръцете и поне бяха престанали да треперят.
Ръководителят възобнови лекцията си, докато хранилищата на екрана продължаваха да се множат, но тя вече не го чуваше.
Като малки блестящи мехури, всички обречени рано или късно да се спукат…
— Буден ли си, HP?
За миг си помисли дали да продължи с фейк безсъзнанието, да опита да измъкне още малко информация за случващото се.
Но нещо в гласа и го накара да отвори очи още преди изобщо да е взел решение.
Минаха само няколко секунди, докато я разпознае. Платинено русата коса вече беше тъмна, но пиърсингьт на носа и прекомерните сенки за очи си бяха същите.
Беше емо майката със слушалките, която беше видял в метрото.
— Добре — тя кимна към него. — Как се чувстваш?
Той опита да каже нещо, но всичко, което излезе от устата му, беше сухо грачене.
— Ето — тя му подаде бутилка вода и гой се надигна на единия си лакът. Хладни великолепни глътки…
— Треската отшумя — каза тя, взирайки се в екрана до него. — Но ще минат няколко дни, преди инфекцията да изчезне напълно. Дадохме ти конска доза пеницилин-буквално.
Той не се опита да отговори, а просто кимна, докато се оглеждаше внимателно. Помещението напомняше на болница с единствената разлика, че всичко тук беше по-голямо. Койката, на която лежеше, лампите на тавана, ремъците, които се люлееха над него.