Остров Тамбукту
Шрифт:
Тръгнах към пътеката, която водеше за планината. Неочаквано чух непознат глас зад гърба си и се обърнах. Видях двама японци на края на гората с насочени към мен автомати. И двамата бяха ниски, но доста широкоплещести, с жълти лица и полегати тесни очи. Единият беше много нисък, обут в тежки подковани обуща, над които бе закопчал бели гетри, а другият, малко по-висок, носеше ботуши, които стигаха чак до коленете му. Този с белите гетри ми извика нещо на японски и се прицели в мен. Дигнах ръце и застинах в очакване. "Нима ще стреля тоя
– Инглиш? Американ? - попита ме той, като ме гледаше с черните си очички.
– Българин - отговорих аз.
– Бюлгар? - учуди се малкото войниче с белите гетри. Кимнах с глава:
– Бюлгар.
Войничето недоверчиво ме изгледа от главата до петите и зафъфла нещо на своя език, но аз само свивах рамене и мълчах. През това време другото войниче с високите ботуши влезе в колибата на първожреца и изкара оттам Смит и Арики.
Малкото войниче в гетри ме остави и отиде при Смит.
– Инглиш? Американ? - запита го то.
– Инглиш - отвърна Смит. - Поданик на негово величество английския крал!
– Инглиш! - изрева войничето в бели гетри и заблъска плантатора с приклада на пушката си.
Смит не очакваше такова посрещане. Като всеки богат човек той беше живял досега с чувство за превъзходство над другите. Това чувство го правеше самоуверен и дори надменен в отношенията си с хората. Освен това прекалено голямата му вяра в силата на Англия го караше да мисли, че щом изговори думата англичанин, всеки ще падне пред него на колене. И затова ударите по гърба му дойдоха като гръм от ясно небе.
А какво да кажа за Арики? Той също не беше възхитен от японците; Оказа се, че те далеч не са такива, каквито му ги представяше Смит.
Войниците ни подкараха към залива. Тук и там по пътеката лежаха убити мъже, жени и деца, имаше ранени, които напразно протягаха към нас ръце за помощ. Наоколо бушуваха пожари.
Заливът беше оживен. Японците прекарваха сандъци с муниции и ги разтоварваха на брега. Те си служеха с тесните лодки на туземците, които не бяха много удобни за превозване на големи товари, но все пак вършеха добра работа.
Тук беше и капитан Стерн. Той толкова се зарадва, като ни видя, че едва не изтърва тежкия сандък, който носеше на гърба си. И той като мен изостанал от туземците и японците го заловили, преди да успее да избяга в джунглата.
– Възможно ли е, Стерн? - възкликна Смит и се спря в почуда. - Нима ви заставиха да мъкнете тия тежки сандъци.
– А да не мислите, че върша това по собствено желание? - отговори Стерн, като сложи внимателно сандъка на пясъка.
– Как може! - възмути се Смит.
– Може, може!
– Изненадан съм, Стерн...
– Аз пък никак не съм изненадан.
– Но вие казахте ли им, че сте капитан?
– Казах им.
– И въпреки това...
– Въпреки това - прекъсна го Стерн, - а може би тъкмо за това ме заставиха да мъкна тия тежки сандъци.
Войничето с белите гетри отиде някъде и след малко се върна при нас с един офицер. И той беше нисък като войничето, и неговите очи бяха черни и тесни, а жълтеникавото му широко лице бе покрито със ситни лунички. Той каза нещо на своя напевен език и посочи към лодките, натоварени със сандъци. Това беше достатъчно, за да разберем, че трябва да се хващаме за работа.
Сандъците наистина бяха много тежки. Смит пъшкаше под тях и ругаеше японците, но съвсем тихо, да не го чуе никой. Малкото войниче с белите гетри беше го убедило, че самураите не се шегуват. Те намериха работа дори и на стария Арики, който беше само кожа и кости. Като видя, че няма да може да носи сандъци, офицерът го накара да изхвърля водата от лодките.
Следобед от подводниците пристигна един офицер и ни каза на развален английски език, че техният капитан искал да говори с нас. И тъкмо навреме, защото ние наистина изнемогвахме под тежките сандъци и от горещото слънце. Седнахме в една лодка и двама моряци ни откараха на подводницата. Капитанът - нисък, набит здравеняк със загоряло жълтеникаво лице и с изпъкнали скули - ни чакаше на палубата, малко разкрачен, с ръце, кръстосани отзад.
– Протестирам, сър! - припряно заговори Смит, като се задъхваше от умора и горещина. - Вашите войници ме биха! Аз съм член на Камарата на общините, сър! Аз съм поданик на негово величество английския крал!
Капитанът мълчаливо го гледаше със студените си черни очи.
– Вашите войници са невъзпитани, сър! - продължи Смит още по-разпалено. - Те ме биха, а след това ме заставиха да пренасям на гръб сандъци с муниции. Това е унизително, сър! Аз протестирам!
Той млъкна и избърса потта от шията си. По лицето на капитана трепна нещо като усмивка, но очите му си останаха все тъй студени. Той извика подофицера, който беше наблизо, и му каза нещо на японски. Подофицерът кимна с глава на Смит и го поведе към вътрешните помещения на подводницата.
– А вие какъв сте? - обърна се към мене капитанът. - Надявам се, че не сте член на Камарата на общините?
– Не. сър. Аз съм българин.
– Българин? Окей! А вие? - обърна се той към Стерн.
– Аз съм англичанин - студено отвърна Стерн. - Морски капитан.
– На военен кораб?
– Не, на търговски. По-право бях капитан на яхтата на господина, когото току-що отведоха.
– Нима той имаше яхта?
– Да, той имаше яхта.
– Казаха ми, че сте претърпели корабокрушение?
– Да, сър. Яхтата се разби в ония там скали. - Стерн посочи скалите, между които се виждаше палубата на нашата разрушена яхта.
Подофицерът, който беше отвел плантатора, се върна. Капитанът му каза нещо на японски. Подофицерът му отдаде чест и направи знак на Стерн да го последва.